Усещате ли натежалия въздух преди голямата буря? А след това усещате ли чистотата в него, след като всичко се е изляло над града, над природата, над нас, представителите на човешката раса? Атмосферата е там, тя е една и съща, но преминава през тежестта на буреносните облаци, а след това се успокоява под чистата завивка на спокойствието и яснотата.
Там, сред разкъсаните облаци, пълни с киселинни капки, в тази плаха яснота, небесата стават по-красиви и не толкова страшни да се съществува под тях. Тази препратка към природните стихии е отнесена към един личен вътрешен конфликт, през който всеки човек преминава рано или късно.
Личната криза е психологически разлом, в който старите структури на Аз-а губят своята валидност. Тя е онази буря, която идва с гръм, покосява всички чувства, а след това оставя тихо пространство за размисъл и прочистване. Тя се поражда от нашите люлеещи се мисли, че всичко е наред, от любовта ни към розовия цвят на очилата, които ежедневно се опитваме да сложим и от представите ни за това, що е то идентичност.
Темата ще разгърне развитието на личността от зародиша на неговото разочарование до излюпването на промяната, която го прави по-силен и уверен в своето съществуване. Тази статия е за всички, които преминават емоционално през всички свои ежедневни неволи, които в някакъв момент неволно са рухвали, но и които трябва да вдигнат смело глави, за да видят, че небесният хоризонт все още е там, а под него трябва да се живее истински.
Пропукването
В психологията, личната криза често се описва като момент, натоварен с емоционален и когнитивен дисонанс. Това е разривът между личните убеждения и реалността, като това, което се преживява във вътрешния свят, възпира ориентацията по отношение на социалната адаптация и професионалното развитие, макар и за период, който отминава.
Човекът започва да забелязва, че неговите стари реакции вече не го защитават, че ролите в социума се пропукват и, че неговият вътрешен компас се върти без особена посока. Ако трябва да бъдем по-поетични, ще кажем, че личната криза отключва момент, в който животът спира да отговаря на езика, на който сте свикнали да говорите.
Дезориентацията
Междинното- това е тази пукнатина, която кара човека да не бъде това, което е бил, да не знае какво го заобикаля и да не се интересува от ежедневието, което натиска бутон за активация всеки ден. В този етап се появяват моментите на тревожност, загубата на мотивация, усещането за вътрешна празнота и хиляди въпроси без отговор.
Всичко това се върти в затворен култов кръг на фона на една екзистенциална пустиня, която отстрани изглежда празна и страшна, но всъщност е нужното пространство за лична пренастройка. Грешим, лутаме се, опитвайки се да запълним празнотата твърде бързо- с комуникация, работа, страничен шум от телевизор и необмислени решения. Но нека не забравяме, че една криза не може да бъде излекувана, ако се опитваме да бягаме от нея.
Разпознаването на себе си
Моментът, в който цветето започва да цъфти, разгърнало своето семе. Това е тежкият миг на вътрешен разговор със себе си, който рядко е нежен и приказен.
Юнг тук би казал, че срещаме своята „сянка“, а именно онези части от нас, които сме изтласкали. Това са всички страхове, гняв, зависимости от валидация и неудовлетворени нужди. И сред подреждането на всички отломки, се появяват кълновете на честността и разпознаването.
Само разпознатото може да бъде променено, а психологическият растеж често изисква „смърт“…Но не в буквален смисъл. Тогава, подобно на пеперудите, ларвата плете своя пашкул, за да се прероди в красиво създание, с нови ценности и светоглед.
След вътрешния хаос, идва нещо почти незабележимо- онова, което носи чувственост, смисъл и нов поглед към живота. Постепенно започват малките, но значими промени- нови граници, нови избори в ежедневието, отказ от всичко онова и от всекиго, които изтощават и привличане на по-автентични връзки и неща.
След буря винаги е тихо. Но някак си чисто и светло- светът е изкъпан и готов да живее отново дори след погроми и тежки мълнии на разочарования. Нервната система е обърнатият образ на света и неговите стихии- оплетен, предвещаващ бури в ежедневието, но все по-красив при сбогуване с всяка прииждаща и отминаваща буря.
