В живота на един човек винаги фигурират изисквания за пълноценен живот и това е нещо напълно нормално. Всеки от нас мечтае да живее по свои стандарти, които са достатъчно високи, че да ни удовлетворяват всеки ден.
Смисълът на живота е да създадем семейство. Смисълът на живота е да пътуваме и откриваме нови нюанси на света. Смисълът на живота е да си намерим работа, която да не се чувства като такава. Смисълът на живота е да бъдем…Нормални и добри хора.
Но как можем да определим тази нормалност, която е толкова относително и многохарактерно понятие? Нормалността носи своите различни лица, облича се по различен начин всеки ден, татуира се, после си маха татуировките с лазерна операция, а за динамика, си реже и боядисва косата в яркозелено.
Днес ще поговорим за основните стандарти, които хората възприемат като „нормални“ за един щастлив и спокоен живот. Може би тази тема ще прозвучи като критика, или по-скоро като изповед от умора относно всяка една хипотеза, изказана от хора, които вървят сякаш с капаци на очите.
Уморени ли сме от нормалност или от чудеса? Умората също е относително понятие, защото тя може да бъде сладка или непоносимо тежка и ето тук нормалността идва като изход, избавление или неизбежна алтернатива в името на благоприятното психично състояние на личността ни.
„Създай семейство възможно най-скоро“
Смисълът в живота е да се създава поколение, за да може човечеството да просъществува още векове напред. Казват, че децата са най-големият смисъл в живота на един човек: Да отгледаме малко живо същество и да го наблюдаваме как расте и се развива, носи удовлетворение за нас, като родители, както и гордост, когато сме свидетели на техните лични и професионални успехи след време.
Но все повече се забелязва отказът на голям процент от младите хора, да създават семейство с някого. Това се дължи на немалко и на моменти, логични причини: Невъзможност от зачеване на биологичен наследник (репродуктивни проблеми), безпаричие, умора от ежедневните тегоби, непрекъснато отлагане за „следващата година“ или невъзможност от намиране на правилния спътник в живота.
Много често ние, младите, сме притиснати от своите по-възрастни близки и техните лични желания да ни видят като родители възможно най-скоро. „Побързай- биологичният ти часовник тиктака“, „А едно внуче кога?“, „Вие не сте ли мислели вече за деца? Защо не сте мислели, то си ви е време?!“ и още куп нетактични изказвания, които могат да сринат и без това счупената от жестокото всекидневие психика.
Нормалността тук е да отгледаме дете в своите най-плодовити и активни години. Нормалността е да се чувстваме разтеглени между родителските задължения и желанията на собствената ни младост, да се чудим как всеки ден да осигурим най-доброто за своите деца, докато ние самите сме изцедени и разрязани на големи парчета от човечността си.
Тук, в нашия съвременен свят, детеродната възраст сякаш се скъсява все повече, което отключва изисквания, желания и методи на притискане като менгеме към живот, за който все още не сме напълно готови. Отново изплуват причините, които са напълно обясними, но те са в сблъсък с вижданията на старите поколения, които може би, до ден днешен не живеят със своята голяма любов, а ако живеят- поздравления, късметлии са.
„Обличай се нормално, изглеждай нормално“
Широките дънки са прекалено непрофесионални, полата над коляното е прекалено провокативна, потникът с дълбоко деколте е предизвикателен, тесните дънки издават много, роклята на точки ни прави дебели и още какво ли не, което получаваме като критика от псевдо модни дизайнери. А къде се нарежда нормалността тук?
Колкото по-семпло и професионално- толкова по-добре? Да, може би за една корпоративна среда, минимализмът може да се счита за валидна константа, но това далеч не граничи с „онова, което трябва да е“.
„Облечи нещо нормално като за жена- рокля, например“- това ли е определящата светеща лампичка, чиито изкуствени светлинни лъчи огряват истинската представа за женственост? Високите токчета „трябва“ да бъдат задължителни за рафта с обувки на една дама, без да има значение дали тази дама предпочита личния си комфорт пред това, да чупи глезени и стъпала в името на своята естетика.
Все още живеем близо век назад, за да разберем, че днес татуировките и пиърсинга не са индикация на престъпност и упадък в обществото. „Какво си тръгнала да ми се шариш- няма да те вземат на работа в този вид“- масовата безработица не е благодарение на татуировките, мили дами и господа- нека се притесняваме за истинските причини.
Преди време в Интернет средите се въртеше един цитат, който гласеше, че „истинските престъпници носят костюми и вратовръзки- не татуировки.“- да, все още не наблюдаваме тенденция сред политиците, в която татуирането и пиърсингът да са водещи.
„Как съм? Ами, нормално“
Може би сте чували този отговор от своя събеседник в миговете, в които просто от куртоазия задавате въпрос „Как си?“, а може би и самите Вие сте давали този отговор, без дори да се замисляте върху смисъла. Какво означава един човек да се чувства „нормално“?
Нормалността не е равносилна на динамиката, която може да ни огъва всеки ден в различни емоционални състояния. Тя пуска котва върху едно определено всекидневно пристанище, завъртайки ни във водовъртежа на „нормалните“ действия.
Нормалното е зоната на комфорт или затишието преди буря. То може да бъде както временно, така и оставащо за дълго в живота и емоциите на един човек, но и под „нормално“ можем да разбираме и динамика, с която сме свикнали поради едни щастливи или не толкова щастливи обстоятелства.
„Намери си нормален партньор“
Това може, разбира се, да означава много неща, но във всеки един спектър, съдържа доза неуместност в себе си. Обладани от пареща или дори изгаряща любов, ние преследваме диво своя потенциален бъдещ партньор в живота си на цената на много нерви, време и търпение.
Това разкрива две посоки- на успеха и на неуспеха, като във втората ситуация, оставаме разочаровани и мислим, че проблемът е в някого от нас. И тук идва добрата стара приятелска или родителска намеса, равняваща се на 5 евроцента, която гласи „Намери си нормален партньор най-накрая“.
Приятелят Ви е музикант или приятелката Ви е с огненочервена дълга коса и татуировка с пронизана в сърцето гейша- това автоматично не е нормална половинка, която ще ни направи щастливи и пълноценни, нали? Поне според възрастните хора- да.
Каква е скицата на нормалния партньор? Може би с предначертано бъдеще на успешен инженер, успял бизнесмен с честен труд, без много брада, с „нормална“, мъжка прическа, прилежно вчесана косъм по косъм и с костюм, току-що взет от сушилника? Без татуировки, нали?
Задръжте си нормалността, ако тя се равнява на скука. Тя не бива да се пробутва насилствено на хора, които не я желаят. „Живей нормално“, „Яж нормално“, „Спи нормално“, „Дръж се нормално“, „Обличай се нормално“- а някой знае ли как се умира „по нормалному“?
