Започваме с перифразиран цитат: „Богатите времена раждат бедни хора и бедните времена-богати личности“. Родени сме в свят, който е препълнен от възможности за развитие, материални облаги и обещания за бъдеще, което преди е съществувало само във въображението на режисьора, на писателя или на алтернативния музикален текстописец.

Бедността рядко стои на улицата като отворена рана, защото нейната истинска светлина се крие в забързания ритъм на живота, ежедневните задължения и в тихата несигурност на утрешния ден. Светът се движи, но паралелно със самите нас, някъде, където можем да го видим, но понякога и не съвсем.

Бедността не винаги има лице, изпито от глад и мизерия. Тя има може да има подслон, поднесена храна, но и изражение на постоянна умора, житейски избори, които са неизбежни и ограничения, които са невидими, но много упорити.

Бедността в нашия свят е разтеглена през различните гледни точки. Ежедневно, в риалити форматите, в обикновените разговори между роднини, приятели и познати, ние можем да разберем възприятието на всеки човек относно това, що е бедност в свят, пълен с възможности за богатства.

Николай Гогол е казал: „Не с пари- с хора се живее.“- за мнозина това е банален и нереалистичен сценарий, а години по-късно родна чалга дива го е изпяла по своя начин: „За какво са ни всичките тези пари, щом приятели нямаме вече?“. Макар и да говорим за различни сфери на изкуството, смисълът е един, но дали той е валиден за нас, може би предстои да разберем в и отвъд днешната статия.

Бедността като относително понятие

Бедността се определя спрямо възможностите на обществото, стандарта и очакванията, които те имат за себе си и за околните. Човекът е беден, когато губи възможността, да участва пълноценно във времето, в което живее.

Това много често означава социално ограничение, липса на достъп до образование, култура, технологии и невъзможност да се следват „нормалните“ социални очаквания. Бедността не опира само до биологичните и материалните нужди, но и до социалните, фокусирайки се около нуждата за принадлежност, признание и желание за активно участие в каузи, и взаимодействия.

В много от по-развитите държави бедността се трансформира по различни начини и то с много засилена интензивност. Тя се измерва спрямо средния стандарт, а именно доходите под определен процент от медианата, невъзможността, да се покриват „нормални“ разходи и социалното изключване.

Относителната бедност съществува, защото сме свикнали да се сравняваме един с друг. Рядко оценяваме живота си в абсолютни стойности, просто защото мислим относително.

Ние не казваме с колко точно пари разполагаме, а например „по-малко от повечето хора“ или „повече от средностатистическия корпоративен служител“, например. Психологията описва това, като „теория на социалното сравнение“, служеща за ориентир, самооценка, мотивация или демотивация.

„Новата“ бедност в развитите общества

 Новата бедност се характеризира с несигурността, изоставането и социалното изключване, въпреки съществуването на някаква формална нормалност. Въпреки, че някак оцеляваме, бедност може да се нарече работа, но недостатъчен доход, жилище с непосилни разходи, образование, но без реална социална мобилност и за край- участие в общество с ограничение, и несигурност.

Всички ние живеем с тази реалност, вглъбени в нея, без да го желаем. Тази реалност разрушава старата идея, че работата върви ръка за ръка с излизането от бедността.

Постоянното вдигане на цените на храните, консумативите, наемите и жилищата докарват хората до масово отчаяние. Някои са принудени да работят на няколко места, за да могат да осигурят нормални условия за себе си и за семейството си.

Консумеризмът и чумата на съвременността

Това е двигателят на икономиката и културата. Ще го видим по телевизията, ще го усетим в познатите навън и впоследствие ще почувстваме, че всички ние сме част от тази месомелачка, която смила начина, по който преживяваме бедността, успеха и щастието.

Консумеризмът е цяла система от ценности, желания и социални сигнали, които правят потреблението централно в живота. Социалният статус се изразява в това, с какви вещи разполагаме, как изглеждаме, къде ходим на почивки, какво ядем и какъв модел е телефонът, от който всеки ден имаме все повече нужда.

Нуждите на любителите на коснумеризма размиват границите между ежедневната необходимост и нуждата от валидация и вписване в новото нормално. Ежедневно ние си купуваме облекла, аксесоари, мебели и козметики за престиж, сравнение, идентичност и малко удовлетворение, което е краткотрайно.

Ако в едно общество излизат нови и нови стандарти на живот, показвайки ни как е нормално да се живее, това увеличава бедността с високи проценти и постепенно се достига до болезнения извод, че хората няма да живеят по-добре от преди. Парадоксално, нали?

Консумеризмът е фабрика за съвременни желания, налаган в социалните мрежи, рекламата и инфлуенсърската култура. Той създава един постоянен, неизбежен цикъл, изразен в няколко стъпки:

  • Виждаме нов стандарт;
  • Чувство на липса;
  • Купуване;
  • Поява на нов, по-интересен стандарт.

Бедността е такава, защото е наложена най-вече от консумеризма. „Можехме да отидем на по-скъпа почивка“, „Можеше да имам по-нов телефон“, „Можеше да ми подари онази рокля“– тези натрапчиви мисли водят до неудовлетвореност, тъга и дори депресия.

Крехки сме в своите мисли, а фокусът към невъзможността, парите, бъдещите планове, включващи определени разходи, винаги са преследвали нашата реалност и нашите сънища, защото светът, пълен с възможности, всъщност е потънал в най-много немотия.