„Изтанцувай го този живот, човече!/ И без друго е колкото един блус.“- Блус? Динамиката на живота е безпощадна и по-скоро се усеща като влакче на ужасите, повлякло надолу всички земни твари, приютили се на неудобните му седалки.

Животът носи своите crowd-surfer-и (от англ. “crowd“- „тълпа“ и “surfer”- „сърфист“- човек, когото го носят на ръце в тълпата на рок или метъл концерт) на тънките си ръце и незнайно защо ги изпуска на пода, удряйки жестоко главите, и съзнанията им в твърдата повърхност на упадъка. А какво наричаме „упадък“?

Тази много любима и благозвучна дума, с един широк и двa тесни гласни звука в скелета си, е носител на различни възприятия, които в много случаи се сливат в две различни времена, а именно настояще и бъдеще. Много сложно стана, а?

Добре, нека опростим: Да си падаме по живота не винаги носи положителна конотация, защото никога не знаем, кога несъзнателно ще сложим префикса „-про“ пред „падаме“, за да станем професионалисти на своето падение.

Падението е естественият процес на уязвимия човек, претърпял болки, разочарования и притежание от възможности, които се усещат като приказки с не особено щастлив край (вземете оригиналните приказки на Братя Грим, например). Нека погледнем на този процес под микроскоп, за да видим как се движат всички негови жизнени микроорганизми, наричащи още себе си „причини“, тук, в тази статия.

„И сам войнът е воин“… Или не съвсем

Или „Дори сама, Луната блести“- нека направим разграничението, обаче, между „сам“ и „самотен“. Сами можем да бъдем в протестираща тълпа, сами можем да отидем на концерт, в бар, в библиотека или на рожден ден, и все пак да се чувстваме неизменна част от един пулсиращ, социален орган.

Самотни сме обаче, в онези моменти, в които ни липсва присъствието, на чието рамо можем да поплачем вечер, да споделим вълненията си, да се почувстваме важни и желани, да бъдем едно цяло, макар и разделени в различни тела. Самотни сме, когато се напиваме от мъка, а сцените, в които срещу нас стои събеседник, са само във въображението ни.

Уморени от чудеса, излъгани от обещания и твърде разочаровани от присъствия, ние свикваме да живеем в себе си, в самота, която ни води към дъното на недоверието, в което дори истинското е лъжовно, а вечното се усеща като флирт за една нощ. В началото е пустата му младост, в която задръжките са с ограничителна заповед, а търсенето на истинската любов изглежда като твърде далечен хоризонт, който да се съзерцава без бинокъл.

Неусетно, остаряваме и сме все така сами, и самотни навън и вътре, в най-интимното и лично място- у дома. Хората около нас са евтини марионетки, които използваме, за да завъртаме за няколко мига в живота си, а след това им късаме конците, за да ги приземим в кръга на нашата безпощадна реалност, в която всичко започва и завършва със замах.

Самотата, която подсъзнателно желаем, е падение, за което много трудно се намира спасително въже, което да ни изтегли на повърхността на пълноценния живот. Разочарованието е било оръжието, което ни е покосило и впоследствие се превръща в наше оръжие срещу останалите (наречете го, ако щете „Стокхолмски синдром“). На Ледения фронт нищо ново (освен бягство и хаос).

Фалити на волята

Първоначално изкушенията идват в пакетче в задния джоб- едно малко найлоново пликче, пълно с щастие за няколко часа. А после идва абстиненцията- онази, хем житейска, хем физическа, хем емоционална; когато нишките биват оплетени, въжето на волята се къса, за да ни подхлъзне към бездната на едно безвремие.

Фалитът на волята означава няколко неща, завъртащи се около един стълб, наречен „зависимост“. Тя може да бъде към наркотични вещества, алкохол или дори към човек, който също е толкова забранен, колкото и употребата на наркотици по нашите родни земи.

Но го правим, нали? Въпреки това, ние препускаме към временния допамин, защото нашите знания за перманентен такъв не достигат до истинското му определение съвсем, а падат, като обезглавени птици надолу.

Наркотичната зависимост води със себе си своите последствия под ръка, които неизбежно ни навестяват в неочакван момент от живота- безпаричие, отчаяние, влошено здраве загуба на представа за реалност, раздяла и какво ли още не. Алкохолната зависимост, можем да кажем, че носи със себе си същите „дарове“.

Човешката зависимост ни отделя в своя розов и лъжовен балон далеч от защитата, рационалното и от възможностите за едно по-здравословно, пълноценно щастие. Започваме със симпатии, следват вълненията, а по-късно- привързаността, която ние стискаме с обратна захапка, докато венците ни не посинеят от разочарование.

Ако трябва да определим посоката на движение на падението, каквото и да е то, ще отговорим, че то започва отвътре навън. Това е движението, в което ние започваме да показваме как правим компромиси със собствената си съвест и търпение.

Това е моментът, в който малките и незначителни решения се натрупват, водейки до сериозни последствия. Не, дами и господа, падението не е задължително пътят към края- с необходимата доза отговорност и осъзнатост, всички ние можем да се измъкнем от мръсотията на помийната си яма, за да си вземем един житейски „студен душ“.