След излизането на романа на Гьоте- „Страданията на младия Вертер“ (1774г.), броят на самоубийствата рязко започва да се покачва, като по-голям процент от населението принадлежи на младото поколение. Твърди се, че този епистоларен роман е убил повече хора от „Спасителят в ръжта“, а за този роман знаем, че е успял да подейства сериозно за убийството на Джон Ленън.
Предполагаме, знаете, че „Клуб 27“ не е клубът на жертвите на чуждата намеса, ежедневните изрази, тип „Оф, ще се самоубия“ вече по никакъв начин не са чужди за разговорната ни реч и по този начин ние ги подминаваме, махайки с ръка.
Случаен човек стои на ръба на скала. На пръв поглед това изглежда страшна картинка, която кара сърцата ни да туптят от безпокойство заради мисълта, че този човек всеки момент може да скочи. В огромна част от случаите въпросният човек не иска да умре, а просто да спре да страда.
Самоубийството е финалният акт на нечия дългосрочна агония и продължителната вътрешна битка с житейските врагове. Сякаш говорим все повече по тази тема, но много малко неща казваме- смислите се оплитат, всички говорят за професионална помощ, без да се замислят, че може би нещата биха се влошили.
Защо казваме това? За един уязвим човек е важно да бъде до своите близки и макар психологът да бъде професионално и дългосрочно решение за помощ, той е непознат да страдащата личност.
Нека да си дадем сметка, че мълчанието не спасява животи, но знанията по тази тема и разбирането- тук сме положителни.
Преживявания на човешката психика: Пътят на суицида
Всички знаем, че за да стигне до тази финална стъпка, страдащият е имал своята болезнена предистория. Когато стане дума за самоубийство, обществото често търси една конкретна причина- загуба, раздяла, финансови проблеми или психично заболяване.
Но истината е далеч по-дълбока и жестока: От гледна точка на психологията самоубийството почти никога не е следствие от едно единствено събитие. То е резултат от постепенно натрупване на емоционална болка, усещане за безизходица и загуба на вярата, че страданието някога ще приключи.
Много хора си мислят, че страдащите от суицидни мисли имат желание да умрат, но малцина се замислят върху смисъла на тяхната смърт. Хората в това положение в повечето случаи желаят да сложат край на своите вътрешни страдания.
Загубата на любим човек, продължителната депресия, тежката тревожност, чувството за отхвърленост, травматичните преживявания или години наред натрупван стрес могат постепенно да променят начина, по който човек възприема себе си и света.
С времето психиката започва да функционира по различен начин. Мисленето става все по-ограничено, а мозъкът постепенно губи способността да открива алтернативи. Това явление е известно като когнитивно стесняване– състояние, при което човек вижда само два изхода: Болката да продължи завинаги или тя да бъде прекратена.
Всички останали възможности сякаш изчезват от полезрението му, въпреки че обективно съществуват. Успоредно с това се появява и дълбоко чувство на безнадеждност.
Човек започва искрено да вярва, че никога няма да се почувства по-добре, че е бреме за близките си или че никой не би могъл да му помогне. Тези убеждения не са каприз или слабост на характера, а резултат от начина, по който психичното страдание променя възприятията и преценката.
Разбирането на този психологически механизъм е първата крачка към истинската превенция. Вместо да задаваме въпроса „Защо би го направил?“, може би е по-важно да попитаме „Каква болка е носил толкова дълго, че вече не е виждал друг изход?“
Именно в този въпрос се крие началото на съпричастността, а понякога и шансът един човешки живот да бъде спасен.
Предупредителните знаци
Важно е да се подчертае, че наличието на един или няколко от тези признаци не означава непременно, че човек възнамерява да сложи край на живота си. Те обаче са знак, че преживява сериозно емоционално страдание и се нуждае от внимание, подкрепа и, в много случаи, професионална помощ.
Един от най-ранните сигнали може да се открие в думите на човека. Понякога той говори пряко за смъртта, а понякога дори я избягва много очевидно.
Хората в тежка психологическа криза често започват постепенно да се изолират. Спират да търсят контакт с приятели, отказват покани, прекарват все повече време сами и губят интерес към занимания, които преди са им носили удоволствие.
Дейности, които доскоро са били важни– работа, учене, хобита, спорт или срещи с приятели, постепенно губят значение. Човекът може да престане да се грижи за външния си вид, за дома си или за ежедневните си задължения. Това често е отражение на дълбокото усещане, че нищо вече няма значение.
Някои хора започват неочаквано да подреждат документите си, да изплащат дългове, да раздават ценни вещи или да се сбогуват с близките си по необичаен начин. За околните тези действия могат да изглеждат като проява на организираност или щедрост, но понякога те са сигнал, че човекът се подготвя за нещо, което възприема като окончателно.
Няма универсален списък, който със сигурност да показва кога един човек е в непосредствен риск. Понякога най-важният предупредителен знак е просто фактът, че той вече не е същият. Ако винаги е бил общителен, а внезапно се изолира, ако е бил жизнен, а сега изглежда безразличен към всичко, ако е бил изпълнен с планове, а вече не говори за бъдещето– тези промени заслужават внимание.
