„Здравей, чаша! Ний пак сме сами.“- ах, този чар на нечии зависимости. Когато пишещият иска да говори за реалността, тя се изражда от пръстите му и се превръща в онази фатална жена, за чиято опасна природа всички знаят, опитват се да избягват, но все пак биват привлечени от нейния нетипичен и притегателен чар.

Алкохолът често присъства като пагубен, неодушевен спътник на героите в българската и в световната литература, придружавайки ги в тяхната самота, неудовлетвореност и липса на пълноценно щастие, за което толкова бленуват. Те се появяват тихо, плахо, но знаейки, че ще бъдат по-желани от всяко друго материално или нематериално богатство в света на своя прицел.

Зависимият от своите слабости герой понякога е онова грозно и сънливо отражение на своя творец. Написването на нещо значимо и красиво много често е подтиквано от душевните терзания и слабости на самия автор. Никога не подценявайте болките на пишещия, защото не знаете колко красиви могат да бъдат те, когато имат смелостта да излязат от душата му и да се пренесат върху белия, чакащ лист.

Мнозина, може би, избягвате темите за опиатите и алкохолизма в любимите си четива, защото ги свързвате със сенките на реалността, в която всички ние съществуваме. И все пак литературата продължава да работи по тази матрица, без значение дали Вашият интерес е прикован там или не.

А днес ние говорим точно за чара на тези пагубни спътници и отровните им пипала, които увиват както героите в литературата, така и техните създатели (фокусът е върху авторите и тяхната гледна точка). 

Алкохолът и интелектуалецът влизат в бар...

Това, което ни убива, ни кара преди това да го обичаме до болка. След това да го мразим, че го обичаме прекалено много, а след това отново да го заобичаме, защото никоя друга целувка не е по-сладка от тази, която става все по-дълга и смъртоносна.

Когато алкохолът и опиатите срещнат интелектуалеца, между тях се заражда една извратена композиция от физическа и емоционална зависимост, която кара сетивата да изстинат към пълноценността, всички други малки и обикновени радости, изолирайки го от ежедневните и безопасни удоволствия на деня. Няма ден, а само един пропилян остатък от 24-часовия цикъл.

Правили ли сте любов, след като сте пушили трева? Чувството е по-интензивно и изгарящо, нали? Толкова повече страст, разливащи се цветове и вълни, които гъделичкат чатала, и всички живи неврони в мозъка.

Вече сигурно си представяте какво е чувството, когато пишете под влияние на опиати или алкохол…Или, може би, и двете. Всичко онова, що е толкоз вредно, прави нещата от живота по-освободени, по-живи, по-красиви.

За всички нас, любовници на своите зависимости, алкохолът не е само течност и опиатите не са само синтетични вещества, поели ролята да ни спасяват от себе си, като ни хвърлят от билото на планината на пълноценния живот. С тях сме сключили сделка с много висока цена, която ни обещава вдъхновение, което отнема всеки ден по едно денонощие от съществуванието ни.

Вие искате от нас да Ви забавляваме с острите си красноречиви писания, да Ви разчувстваме със своите отражения на личните си преживявания, да Ви възбуждаме, когато сте сами вкъщи и да Ви караме да се замисляте върху собствените си проблеми, разсъждавайки върху тях до късно вечер. Ние просто искаме да спрем душевния си бич и да повърнем всичко онова, което винаги засяда в гърлото ни.

Понякога се отправяме към онези места, на които болката сякаш е по-тиха и сладка, а понякога ние самите сме тази болка. Всички вие, може би се страхувате повече от тишината, отколкото от шума.

Нас ни е страх от шума на мислите ни. Страх ни е от шума на спомените, които се връщат всеки път, непоканени и нахални. Страх ни е от всички онези изречения, които сме изричали в миналото си, отказвайки да им сложим точката. А те шумят като стар, счупен телевизор, като счупен телевизионен канал, като сигнала, индикиращ „Заето“ по телефона или като онази спирачка, която набиваш в последния момент пред изскочилия на пътя пешеходец.

И тогава се появява тя- красота в стъклено еротично бельо, утопичното начало с дистопична последна капка, онази красива жена, със срамна, незабележима болест. Чашата с алкохол бе втората писалка, лекарството за вдъхновение и онова радио, което крещеше красиво срещу тъжните балади на ежедневието.

Превърнах я в свой талисман и свой обет, който дадох пред себе си:

Само тази нощ. Само, за да заспя. Само, за да довърша последната глава. Само, за да не мисля. Само, за да забравя за миг за себе си.

Тези, които не си отидоха кротко

Когато чашката се изправи срещу писателя, победата винаги е в ръцете на първия играч. Никак не са малко поетите и писателите, които слагат край на своята творческа и житейска кариера значително по-рано с помощта на своята алкохолна зависимост.

Много известни за нас консуматори са Ърнест Хемингуей, Чарлз Буковски, който твърди, че неговото тяло е поело толкова алкохол, достатъчно за една малка кръчма, Волтер, Хънтър Томпсън и др. Има някаква тъжна романтика във фигурата на пиещия пишещ човек и това е илюзията, че алкохолът дава сили и вдъхновение за сътворяването на красиви и фикционални светове.

Тази красота има своя висока цена и всеки човек, независимо пишещ или не, плаща с органите си, съзнанието си и социалния си кръг, и положение. "Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо."- Чарлз Буковски.