Ей, пак доде туй време от годината. Ония, мъненките отиват на школото да са учат на четмо и писмо, булевардо ке се задръсти кат тапа на тесна дупка, а онез, алтавите, техните родители, са щурат и те, кат' комаре напред-назад, да им купуват учебници и тетрадки. Бе, нещо страшно е по тия улици, не можеш да са разминеш от майки с торби и дяца с нови чанти на рамо.

То онуй колко него, ше го бутне да падне напреде, ама то носи, бре, носи кат магарица царица. Ма не им завиждам, моме, те все едно целио живот си носят на туй крехко телце. Ша ги измъчат, ей, с тия раници, то аз не мо‘ем ги носим, та онуй, мъненкото ли ке мо‘е?!

Наближава 15-ти септември и постепенно започва да се усеща подготовката за предстоящата учебна година, а и за идващите по-студени дни. По улиците гъмжи от малки деца, гордо пристъпващи с новите си училищни приспособления, а зад тях родителите, натоварени с торби с тетрадки и учебници, стоически понасят своята родителска отговорност.

Свършват се безгрижните летни дни, а и с това свършва спокойствието на нашия събеседник. Днес той ще говори за „данданията“ около началото на учебната година и накрая ще ни издаде малко от своя личен ученически опит (Който беше еехеееееееее, преди 100 години, моме.).

Раница за малчугано- сметка за министъро

Иде си, моме, иде си онуй време, дето всички дяца мразят кат Дяволо. Свърши‘а им убавите дни, къде може да спат до пладне, па после да станат, да са наиграт едно убаво, па ти оди по него и му слугувай, слагай му ядене, чисти дрехи, дрехи за игране навънка и му купувай к‘вото пожелае.

А сега пак ше им се види ташкън. Пак ше требе да ги дръпаш от леглото сабале и да им умиваш зъркелете, барем се събудят. То не може да им дадеш да пият кафе, ама един шамар зад врато знайш ли как събужда. Мене така са ме будиле едно време, ти к‘во мислиш.

Нема да та галим, нема да ти говорим празни приказки- директно физзарядка с шамар зад врато или по гъзо- зависи на коя страна съм спал и да видиш как изхвърчавах кат‘ тапа. Ама преди това к‘ъв зор видат и дяцата, и техните, чак на мене ми става жал.

Онуй, мъненкото, вика: „Тая раница искам!“, сочи, пресега се, то тя по-голема от него, ама то я иска, та писка. То учебници ли ке носи у нея, или злато?

После се отива към тетрадките- че то 10 листа хартия златни, бре. Ама нали са с нек‘ви нарисувани там хахавелници отпред, дяцата много ги сакат и то затуй ти излиза колко една рикия. За празна тетрадка даваш сума ти пари, па после, я я изпише, я не, отиде у печката за подпалка.

Ни си я т'ръси повече, ни помни, че е писало у нея. Ама то не една тетрадка- те 20 поне, за всеки час. Па за аритметиката, па за българскио език, па за онуй бе, къде показваш к‘во има на картата (визира географията), па и такава тетрадка искат, къде да пишат нек‘ви ноти. За чий ти е такваз изгъзица?

Музиката не е ли там да пееш колко ти душа сака, нищо, че не мо‘еш, па да ти пишат там една оценка, колко да има, да завръшиш. Па ония писалките и те златни бре. Онуй, мъненкото сака 5- па черен, па розав, па бенбен.

За какво са му толкоз много? Да ги губи през час? Е, за т‘ва си стой с един, не ми са гъзари пред дяцата. И онез, будалите, родителите им, купуват бре, хврълят едни големи евраци за глезотии, па после да са търкалят залудо по долапете дома.

Ганьо и школото през онуй време

Едно време друго беше. Немаше таквиз гъзарии, немаше изгъзици. Една тетрадка у заднио джеб и са оправяй у живото (как му викат сега младоците, бре: „Чувствай са!“). Па чувства‘аме са едно време кат робе на синджиро.

Па и наще не са вълнуваха толкова. Да ида там, да уча нещо, колко да не е без хич, па какво ше излезе от целата тая работа- само един Господ знае. И ей така всеки ден- ставаш, нахлузваш потурете и ризата, требеше да са изгладени и чисти, тръчиш да не закъснееш и са молиш да те не бият с палката после.

Учебниците бе‘а едни такива стари, мазни, предава‘аме ги от човяк на човяк, кой има, кой нема, и нищо ни не влазаше у тиквите. Само мисле‘аме как ше избегаме от часо по аритметика, да одим на полето да пушим тутун и да пийм лимонада.

Кой ше ти се занимава с числа? Кой го влече, да си влаза у часовете, да си говори с даскалката. Бай ти Ганя се учеше на най-важното у живото- далаверката и келепирчето. Туй нема да го научиш у даскалото, моме, освен ако не та викнат в големото междучасие да играте комар.

Ей на туй требе да ги учат, не къде се намира Африката на картата или колко е обиколката на нек‘ъв триъгълник там. Азе немам  у колата, те ма карат да му сметам размерете.

Бе само глупости бе, само глупости и от тия ми ти дяца после стават едни хартутници и одат у Парламенто да плямпат глупости. Да живей келепиро, образованието е за на мама златото.

Ае, да са живи и здрави дяцата! Да учат, барем да сполучат, ама да са научат да одат сами на даскало, че с тия коли, къде ги карат техните, само задръствания прават по улиците.