Призванието на изкуството е да провокира. Било то по невинен начин, карайки ни да съзерцаваме, да мислим, да философстваме и да се вълнуваме по свой начин или по начин, който да ни отблъсне, карайки ни да избягаме, за да повърнем в близката тоалетна.
То задава неудобни въпроси, нарушава установени представи, показва теми, за които обществото предпочита да мълчи, и понякога умишлено предизвиква гняв, шок или възмущение. Но понякога изкуството също подлежи на цензура, която забранява дадени произведения да излизат навън и да бъдат показвани на хората, заради своята разпуснатост, вулгарност или неудобство по отношение на политически или по-социални причини.
Когато едно произведение бъде забранено, премахнато от изложба или ограничено за определена публика, реакциите често са крайни. Едни виждат в това необходима защита на обществото, децата или определени групи хора.
Други го приемат като опасна форма на цензура, която постепенно може да превърне изкуството в безопасна, но лишена от смелост територия.
Проблемът е, че цензурата и отговорността не са едно и също нещо. Да се очаква от твореца да осъзнава въздействието на своето произведение не означава непременно да му се забранява да го създава.
По същия начин правото на публиката да критикува дадено произведение не означава автоматично право да го премахне. Между свободата, критиката, обществената реакция и забраната съществува сложна граница, която невинаги е лесно да бъде очертана.
Засягаме една значима тема, чийто отговор не може да бъде само един. Мненията са много, притежателите им- също. Останете още малко с нас в следващите редове, ако статията се нарежда във Вашите интереси.
Какво означава да сме отговорни в изкуството
Когато говорим за отговорност в изкуството, първата опасност е да разберем понятието твърде буквално. Отговорният творец не е непременно този, който избягва спорните теми, не използва провокативни образи и се старае никога да не предизвиква негативна реакция.
Подобно разбиране би превърнало отговорността в своеобразна самоцензура и би отнело именно онази свобода, която прави изкуството значимо. Отговорността има друго измерение. Тя предполага осъзнаване на избора – защо творецът използва определен образ, език или сюжет, кого засяга той, в какъв контекст ще бъде представен и какви реакции е възможно да предизвика.
Свободата на художественото изразяване е основна предпоставка за развитието на културата. Без нея изкуството лесно би се превърнало в средство за възпроизвеждане на вече приети идеи.
Проблемът възниква, когато свободата бъде разбрана като право да не носиш никакви последствия за собствените си действия. Това са две различни неща.
Творецът има право да създаде произведение, което провокира. Публиката има право да го отхвърли, критикът има право да го определи като неуспешно, а организаторът на събитие може да прецени дали то отговаря на неговата концепция.
Друг творец може да му отговори със собствено произведение. В нашето съвремие много творци използват неудобни теми, като например тази за насилието, за войната, сексуалността, религията, расовата и половата дискриминация и политически конфликти, засягащи реални човешки преживявания.
Творецът може да я представи по различни начини- като средство, което поражда шок, като зрелище или представено от гледната точка на жертвата. Самото присъствие на насилие в произведението не определя неговия морален смисъл.
Значение има какво прави произведението с тази тема, което е синоним именно на въпросната отговорност на автора. Не е необходимо той да избягва трудната тема.
Напротив– понякога именно изкуството е мястото, където тя трябва да бъде показана. Но начинът, по който е представена, има значение.
Особено чувствително е, когато става въпрос за реални случки, което поставя една сложна граница между правото да се разказва и начина, по който се разказва.
Разлика между критика и цензура
Много често, в разговорни и професионални разговори думата „цензура“ може да се използва и като синоним на „критика“. Понякога всяка негативна реакция към дадено произведение се определя като опит за цензура- критичен текст, негативен коментар, призив за бойкот или дори решение на дадена институция да не включи творба в своя програма.
Критиката предполага, че произведението продължава да съществува, но е подложено на оценка. Цензурата, от друга страна, се стреми да ограничи самото му разпространение, представяне или достъп.
Едно общество, в което само творецът има право да говори, а публиката няма право да възразява, също не би било особено свободно. Свободата на изразяване не означава монопол върху разговора.
Когато хората настояват произведението да бъде премахнато
Самото искане едно произведение да бъде премахнато не е равнозначно на цензура. В едно свободно общество хората имат право да изразяват несъгласие, да протестират, да отправят петиции, да бойкотират определено събитие или да настояват дадена институция да преразгледа решението си.
Проблемът започва тогава, когато общественото несъгласие се превърне в принуда или когато определена група получи възможност да решава какво всички останали имат право да виждат, четат или слушат.
Днес може да бъде атакувано произведение заради религиозна тема. Утре – заради политическа позиция. След това – заради начина, по който представя определена историческа фигура или социална група.
Когато веднъж приемем принципа, че общественото възмущение е достатъчно основание за премахване, става трудно да определим къде трябва да спре този процес.
