Месец юни започва с един весел и шарен празник, изпълнен с много детска радост, бонбони, песни и слънчево настроение. Макар и учебен ден, всички деца се чувстват безгрижни и то не само, защото наскоро им предстои да завършат учебната година, а защото тогава празнуват своето детство, реално и вълшебно.
Нашият събеседник днес се вълнува да ни разкаже малко повече за своето детство, на фона на това, което вижда днес, радвайки се той самият като малко дете със своята, както винаги, болезнена искреност и нескрити задни мисли. Може би тръпнете в очакване да разберете какви мускали с изненади ни е подготвил днес Бай Ганьо? Ние също не сме по-малко развълнувани.
Да са живи и здрави малчуганите, ама ние покрай тях, за да им се радваме. Еееей, кат бех и азе мънечък, колко широко ми беше около врато- немаше тегоби, немаше далаверки, туй-онуй, само бране на джанки на комшулуко, ама тайно, та да не разбере.
Бих си продал душата на он, рогатио, да бъдем пак мънечък. Знаеш ли колко ми е залипсвало да одим до баба и дедо, да си поиграем с ягнетата у оборо, да направим някой пакостлък, да ме нашамарят едно убаво, па да ми се зачерват бузите и зъркелите от рев.
Днешната младеж не са като едно време
Значи, право ше ти кажем- тия деца немат детство. Събрале се нашите пред блоко, ама баш за криеница- я таково нещо вече не видим да се случва.
Седнале наще на една пейка, гледат нещо у телефонете, ама с едни такива, изцъклени очи и ти го гледаш, чудиш се, маеш се, к‘во толкоз има у тоз телефон. Седнал съм азе на съседната пейка, беше ми нещо много жега, ама викам си, да излезем малко на въздух, докат‘ жената шета дома, да не им пречим, разкопчал съм си елеко и ги гледам.
Мълчат си бре, моме, нема к‘во да си кажат. Ни се хилят, ни се джанкат, само с тия машинарии плоски у ръцете. Все едно некой им е нашарил шамарете им е рекъл, че ако не седат мирно с телефонете, ще ги ошамарят още повече.
Ама то на мен ми иде да ги ошамарим, кат‘ ги гледам. Едно време кой имаше такава страхотия бе? Мобифон имаше само кмето, ама и той не знаеше как да го върти.
Азе едно време ми дай само по полето да търчим кат‘ изоглавен, катерех се по дърветата, падах, коленете ми бе‘а все ожулени, па кръвта си я попивах с листа, ама от онез, големите. Джанки ни дай да крадеме- еееей, бех много добър в това. Кат са покатерим на клоно, бери, бери, яж, тъпкай у шапото, па ако те види стрина ти Геца- бегаш кат подплашен заек.
Нема таково нещо сега. Едно време питахме старите ‘ора за добра дума- сега питат телефонете. Беля, беля, моме, не вървим на добре. Не издържах тогаз, па отидох да видим к‘во толкоз интересно има у тия телефоне.
Питам ги азе, що чинят у тоя Интернет, па те ми викат, че играли нек‘ва футболна игра. К‘ъв ти футбол, бря- ни имаш убава топка, ни я риташ, ни те ритат тебека, та да куцаш три деня. Тичат ми нек‘ви човечета по екрано, я едвам ги видим.
Пулим се, питах ги те некога играли ли са истински футбол- те ми се хилят кат‘ зелки, братче. Смей се, смей се, ше ревеш после, кат‘ та заболят краците на млади години от седене. Ама кат‘ им спре батерията, що ше правят?
Ама и те, тез родителете са за бой. Они и те тръсат нещо у телефоно, седнале на кръчма, гледат ги лошо, па чат-пат им подвикнат да се не роват у песъко, че ше си изцапат новите дрехи. Голем праз- че се изпере. Сакати ли са, улави ли са, к‘ви са?
Нема да се оправим, ей! И по-зле ше става, да знаеш.
Едно по-арно детство
Добре, Бай Ганьо, ти хубаво си възмутен от днешната младеж и техния непукизъм към детството си, кажи ми какво дете си бил ти.
Ей са тука ше се разревем. Мило и драго давам пак да съм пишлеме. Ама бех от едрите- много се плашеха другите дечурлига от мене.
Кат отидем на площадо, па като им затропам на всички по вратните да излазат, всеки ми се навиваше на акъло (че смеят ли да не се навият). Одиме кат мухи без глави, краднем сливи, круши, ябълки, де, к‘вото намерим и после ядем, ама ни много сладко.
То краденото, нали знаеш, че е най-благо. Па не дай, Боже, да са приберем по тъмно- колко бой съм ял с колано по гъзарете, само азе си знам.
Учеха ни на труд, на акъл- то туй са никъде го нема. Удариш му на онова, мъненкото, един задвратник- они, комшиите, вземат, че извикат Закрила на детето. Па иди обеснявай, че е твойо дете и е направило беля.
Страх ги е да им се развикат: Леле, майчинко, едно време колко са ме навиквали- кат креснеха домашните, целата махала само назе ни слушат. Ониз сега ги галят с перце по главите, барем от тех станат ора.
Да са живи и здрави дечурлята, да са им все червени бузята, па нек‘ чумата да им тръшне телефонете, че да станат да поиграт малко по площадките, да чуем и ние от блоко, че има деца у наща махала.
