Той говори рязко, тя говори рязко. Той отказва да се съобрази, тя отказва да се съобрази. Той поставя кариерата си на първо място, тя прави същото. Той има много партньори, тя има много партньори. Той плаче, тя плаче.
Едно и също поведение и може би един и същ критерий, нали така? Теорията, потвърждава, практиката - не съвсем.
Понякога мъжът е „уверен“, а жената е „арогантна“. Мъжът е „свободолюбив“, жената е „безотговорна“. Той е „емоционално сдържан“, тя е „студена“. Той е „импулсивен“, тя е „нестабилна“. Той има високи изисквания, тя е „прекалено претенциозна“.
А усеща ли се наистина този двоен стандарт, или сме прекалено дебелокожи, че да почувстваме как той ни удря с тояга, за да извести своето присъствие. Защото двойният стандарт рядко идва като официално правило. Никъде не пише, че на единия пол му е позволено нещо, а на другия- не.
Той се предава чрез шеги, възпитание, семейни модели, филми, разговори, коментари и малки ежедневни реакции, които постепенно ни научават как изглежда „правилният“ мъж и как изглежда „правилната“ жена.
Днес ще поговорим за тази социална несправедливост, която предизвиква напрежение между двата пола, идваща именно от…Двата пола.
Различните морални стандарти
Чували ли сте просташката поговорка, която обикновено блести с пълния си потенциал на по чашка и ракийка вечер. „Ключ, който отваря много врати, е златен, но ключалка, в която влизат много ключове, е паянтова.“
Изневярата може да разруши доверие, да причини емоционална болка и да постави под съмнение цялата история на една връзка. Когато мъжът изневери, често се появява коментарът: „Мъжете са си такива“.
Когато жена направи същото, реакцията може да бъде много по-морално натоварена. Вместо поведението да бъде разглеждано като конкретно решение на конкретен човек, то може да се превърне в оценка на характера ѝ.
Тя може да бъде наречена „безсрамна“, „несериозна“, „лека жена“ или „неподходящ партньор“ и дори с по-вулгарни епитети. В традиционните представи мъжката сексуалност често е била разглеждана като по-силна, по-трудна за контролиране и дори като естествено склонна към разнообразие.
Разбира се, никоя биологична или психологическа особеност не означава, че мъжът не може да носи отговорност за поведението си. Желанието, привличането или сексуалният импулс не са равнозначни на действие.
При жените исторически сексуалното поведение е било много по-силно свързано с представите за морал, чест и достойнство. Причината е сложна и има връзка с традиционните представи за жената като пазител на семейството, верността и домашната стабилност.
Това създава очакването, че жената трябва да бъде не просто вярна, а да бъде своеобразен морален център на семейството. В традиционната култура често съществува и друго убеждение, че мъжът може да изневери физически, без непременно да е емоционално „напуснал“ връзката, докато жената, ако изневери, вероятно е вложила и чувства.
Амбицията- качество за единия, заплаха за другия
Амбицията обикновено се смята за положително качество. Човекът, който има цели, развива се, иска да изгради кариера и не се страхува да поема отговорност, често е възприеман като мотивиран, уверен и способен. Но когато говорим за мъже и жени, оценката невинаги остава една и съща.
При мъжа амбицията често се приема почти като естествена част от неговата идентичност. От него се очаква да има професионални цели, да се стреми към по-високи доходи, да се развива и да бъде успешен.
Амбициозният мъж може да бъде определен като „целеустремен“, „перспективен“ или „човек с обещаващо бъдеще“. Уверената жена, от своя страна, може да бъде възприета като „прекалено властна“. Жената, която настоява за професионалното си развитие, може да бъде обвинена, че „поставя кариерата пред всичко“.
А когато има ясни лидерски качества и не се отдръпва пред конкуренцията, поведението ѝ може да бъде оценено по-строго, отколкото същото поведение при мъж.
Двойният стандарт вреди и на мъжете
Когато говорим за двойните стандарти между мъжете и жените, разговорът естествено се насочва към ограниченията, които традиционните представи поставят пред жените и това е важна част от темата.
Но има и друга страна, която понякога остава на заден план. Същото общество, което позволява на мъжа определени неща, може едновременно да му забранява други.
Например, мъжът може да бъде насърчаван да бъде силен, но да няма право да бъде слаб. Може да бъде очакван да осигурява, но да не получава признание за емоционалната тежест на тази роля.
Може да бъде насърчаван да поема рискове, но когато се провали, да бъде обвинен, че „не е бил достатъчно мъж“. И едно много любимо изречение и твърдение: „Мъжете не (трябва да) плачат.“
Едно от най-ранните послания, които много момчета получават, е, че трябва да бъдат емоционално издръжливи. С времето момчето може да се научи не просто да контролира емоциите си, а да не говори за тях, потискайки страх, тъга, несигурност и болка.
Това, обаче, отключва една много валидна и силна реакция, и тя е гневът. „Мъжът трябва да бъде инициаторът“. От него се очаква да направи първата крачка, да заговори, да покани на среща, да покаже интерес, да предложи следваща среща и в много случаи дори да направи първата крачка към сериозна връзка.
А какво стана с „Дами канят“? По този начин мъжът постепенно научава, че ако харесва някого, трябва да действа. Жената, пък, често получава противоположното послание – че е по-добре да изчака да бъде потърсена.
Мъжът, който не прави първата крачка, лесно може да бъде възприет като несигурен, пасивен или недостатъчно заинтересован. Ако не пише първи, „не проявява интерес“. Ако не покани жената на среща, „няма смелост“. Ако не направи следващата крачка, може да бъде определен като нерешителен.
Това поставя мъжете в ситуация, в която от тях се очаква постоянно да поемат риска от отказ. Те трябва да бъдат тези, които ще се приближат първи, ще покажат интерес първи и ще понесат първата възможна негативна реакция.
Когато двойният стандарт загуби своя смисъл
Различията между мъжете и жените са реални, но не всяка разлика в очакванията към тях е естествена, необходима или справедлива. Понякога това, което приемаме за „нормално“, всъщност е просто неписано и излишно правило, повтаряно толкова дълго, че сме престанали да го поставяме под въпрос.
Някои хора действително предпочитат традиционно разпределение на ролите. Една жена може да иска партньорът ѝ да бъде този, който прави първата крачка. Един мъж може да предпочита да бъде основният финансово отговорен човек в семейството. Други хора могат да изберат напълно различен модел.
И тук проблемът не е в избора, а в момента, в който той се превърне в обществено задължение.
