На 18 трябва да знаеш какво ще учиш. На 22- каква кариера искаш. На 25- да имаш стабилна работа, сериозна връзка и ясна посока. А малко след това сякаш вече се очаква да си разбрал къде искаш да живееш, какво искаш да постигнеш и как ще изглежда животът ти след следващите десет години.

Ами ако животът приключи на 27? Ами ако това е моментът, в който, също като Ейми Уайнхаус, Кърт Кобейн и Джанис Джоплин, се присъединиш към злощастния клуб на 27-годишните самоубийци? И ако това решение е резултат от сериозния натиск, който се натрупва като купчина камъни върху тялото ти и в един момент започва бавно да те тласка към водата, за да потънеш?

Този невидим график се превърна в част от порастването. Младите хора все по-често се оказват изправени пред усещането, че не е достатъчно просто да живеят, да опитват и да откриват себе си – те трябва предварително да знаят накъде отиват. В противен случай започват да се питат дали не изостават някъде, по този трънлив житейски път.

Но откъде всъщност идва тази необходимост толкова рано да знаем какво ще правим с целия си живот? От семейството ли, от образователната система, от сравняването с връстниците или от социалните мрежи, където чуждият живот често изглежда подреден, успешен и напълно ясен?

Може би трябва да дадем по-особено внимание на друг въпрос: Трябва ли на 18, 22 или 25 вече да имаме своя подготвен план за живота си, или понякога черновата, която всеки път можем да редактираме, е по-добрият избор?

Сравнението, което започва твърде рано

„Защо Мария има шестица по математика, а ти не?“, „Виж колко добро момче е Иван, трябва да взимаш пример от него“. Кой има по-добри оценки? Кой чете по-бързо? Кой е по-добър по математика? Кой печели състезанието? Кой е по-послушен? Кой вече знае какво иска да стане?

Сравняването с другите не започва в момента, в който младият човек отвори социалните мрежи. То започва много по-рано и то още в детството, когато постепенно научаваме да измерваме собственото си представяне спрямо това на останалите.

Постепенно детето започва да разбира, че около него съществува своеобразна система от критерии, по които хората биват оценявани. Част от тях са напълно естествени– знания, умения, усилия, отношение към другите. Но когато сравнението стане постоянен начин за оценяване на собствената стойност, то може да се пренесе и в зрелия живот.

Училището естествено създава среда, в която сравнението е почти неизбежно. Има оценки, класирания, състезания, изпити, прием в университети.

Това кара децата да започнат да мислят за своето развитие чрез своите постигнати резултати, което не е задължително лошо, но ако тази логика се превърне в основен модел и след края на училището, това може да бъде личностен проблем.

След това идват социалните мрежи: Ако преди човек е сравнявал себе си с хората от непосредственото си обкръжение, днес това обкръжение практически няма граници.

Телефонът може постоянно да показва хора, които изглеждат по-успешни, по-уверени, по-продуктивни, по-богати или просто по-щастливи. Снимката на дипломата, новото жилище, годежа, новия автомобил или пътуването до Париж чисто и просто не бива да бъдат проблем.

Но човешката психика сама може да създаде такъв, като започнем да си мислим, че не сме достатъчно зрели за себе си, за да постигнем всичко, което виждаме в чуждите профили.

Колко стабилен може да бъде ранният „строеж на бъдещето“

Никога не бива да бъркате това, че знаете какво искате и това, че прибързвате да изградите живота си твърде рано. Да учите и да развивате своите умения са действия от Вашия живот, които могат да бъдат много полезни за Вас.

Проблемът не е в планирането, а в моментът, в който бъдещето стане по-важно от настоящето, на което се гледа като един временен етап, който трябва да издържите. Тогава младият човек може да започне да живее с постоянното усещане, че все още не е там, където трябва да бъде.

Когато човек прекалено рано започне да мисли за бъдещето, може да започне да възприема настоящия си живот единствено като подготовка. Механизмът е следният: Училището е подготовка за университета, университетът- за работата, работата- за истинската кариера, истинската кариера- за помъдряването.

И в един момент човек може да се окаже на 30 или 35, поглеждайки назад, и да осъзнае, че голяма част от времето му е преминала в очакване да започне да живее по начина, който си е обещал. Разбира се, никой не трябва да пренебрегва бъдещето. Но има разлика между това, да изграждаш бъдещето си и постоянно да отлагаш настоящето заради него.

Задавайки си много въпроси към самите нас, ние не оставяме достатъчно пространство на напълно нормалното си състояние и развитие. Дори да кажем „не знам“, понякога може да бъде по-продуктивния отговор, който ни позволява да опитваме различни неща, да се срещнем с различни хора или да променим мнението си, за да открием скритите си качества, които могат да ни бъдат от полза.

Когато постоянно се страхуваме, че трябва да имаме отговор, започваме да търсим бърза сигурност вместо истинско разбиране.