И въпреки тази пренаситеност на възможности и достъп до информация, се случва нещо съвсем парадоксално- колкото повече контакти имаме, толкова повече се затваряме към тях, бягайки към тихата и комфортна зона на недостъпността. За някои тя е тъжна тенденция, за други е начин на оцеляване, а за трети- избор в името на стабилността.
Научили сме се да казваме: „Всичко е наред“, дори когато не е. Отдалечаваме се, когато отношенията станат прекалено сериозни, и често наричаме това „нужда от пространство“.
Емоционалната недостъпност може да бъде личният тъмен демон, който е заковал своите нокти някъде дълбоко в личността ни, бидейки част от историята на живота ни, а понякога може да бъде и нашето семейно възпитание. Много често съм си задавала въпроса: „Какво би станало, ако всички учехме децата си да не показват уязвимост и емоция, за да не бъдат допълнително прекършени? Тогава няма ли да бъдем още по-счупени?“
Контролът на емоциите постепенно се превръща в дистанция, а дистанцията пълзи по цялото общество, превръщайки се в глобален социален проблем. От къде ще тръгнем и до къде ще стигнем, ще намерим ли корена на проблема си, или ще продължим да го търсим отчаяно?
Ще разберете в тази статия.
Една достъпна до всекиго дефиниция
Емоционалната недостъпност е начин, по който, от една страна, човек запазва своя личен живот и бурни емоции за себе си. От друга страна тя може да прерасне в проблем, преплетен с трудност от това, той да общува нормално и да допуска другите хора до своя свят.
Той може да избягва разговори за чувства, да се отдръпва при конфликт, да омаловажава собствените си преживявания или да се чувства некомфортно, когато някой прояви прекалена близост. Това може да бъде съвсем несъзнателен механизъм, а може да се случва и съвсем умишлено, когато човекът е наясно със своите граници на търпение и себеразгръщане.
Оплетена в дефиницията на психологията, емоционалната недостъпност може да се определи като модел на емоционално дистанциране, при който човекът изпитва трудност да разпознава, изразява, споделя или приема чувства във взаимоотношенията със своите близки. Но това не бива да се бърка с тотална липса на емоции.
Едва ли има човек, чието съзнание е празно и не чувства абсолютно нищо, напротив- емоционално недостъпните личности могат да преживеят силен страх, разочарование, привързаност, любов, тъга или нужда от близост и все пак да има изградени защити, които я карат да държи тези преживявания на разстояние.
Подобно поведение винаги може да се разглежда през призмата на привързаността и защитните механизми, както и научените в живота модели на социални взаимоотношения. Ако близостта в миналото е била свързана с отхвърляне, конфликт, разочарование или загуба, дистанцията може да започне да изпълнява защитна функция.
Логиката може да бъде съвсем проста: „Ако не се привържа, няма да ме боли“ и тя работи безотказно, оставяйки болезнени следи в другия човек. Все пак защитният механизъм си има своята цена, отдалечавайки личността от привързването и истинската близост.
Коренът на всичко
Натрупаното разочарование, предателствата или семейното възпитание, твърде често са причините, които застават зад емоционалната недостъпност. Понякога началото може да бъде проследено до детството, но в други случаи моделът се оформя много по-късно, след болезнена връзка, предателство, загуба или продължителен период на емоционално напрежение.
Ако трябва да погледнем към семейната среда, можем да присъдим главната роля на родителите или хората, които са ни отгледали. Ако в нашето семейство са фигурирали реплики, като „Стегни се.“, „Не показвай слабост.“, „Не бива да плачеш“ и т.н.
По този начин показването на емоциите се счита за нещо неприемливо и не позволява на детето да развие език, с който да разчита след време чуждите такива. При някои не семейството, а именно любовните взаимоотношения, предизвикват затваряне и изграждане на трънливи стени около доверието с цел защита от разочарования.
Първата сериозна връзка може да бъде място, в което той за първи път допуска някого много близо. Ако тази близост завърши с тежко разочарование, отхвърляне или предателство, следващите отношения могат да бъдат преживявани през призмата на стария опит.
Що е то интервална мотивация
Интервалната мотивация е поведение, което обикновено е несъзнателно. Състои се в това, един човек в едни дни да изпитва мотивираност да се привързва и да изгражда нещо с някого, а в други дни- да бъде по-дистанциран и затворен.
И не, това не е мързел, защото мотивацията е динамична психологична линия, която се влияе от фактори, като сън, стрес, очакване, усещане за напредък, емоция и значение, което придаваме на дадена ситуация.
Ако Вие принадлежите към групата на емоционално недостъпните хора, които изпитват затруднение да се привържат към някого, отлагат планове или поставят ясни граници на своето търпение- дайте си време на действията и механизмите на привързване и правилният момент ще настъпи. Ако се срещате с емоционално недостъпен човек- не приемайте това поведение като престъпно, а по-скоро се замислете в какво се забърквате и до каква степен сте заредили патронажа си с търпение.
