Нашето консуматорско общество е претоварено с твърде много възможности за комуникация и източници, от които черпим всеки ден информация за всичко и всекиго. Само с няколко докосвания на екрана на смартфоните и вече сме докоснали нечия съдба, докоснали сме до важна за нас информация и искаме още и още.
И все пак, парадоксално, именно в епохата на постоянната свързаност все повече хора споделят, че се чувстват самотни. Самотата вече не е проблем единствено на възрастните хора или на тези, които живеят изолирано.
Тя засяга ученици, студенти, професионалисти, родители и дори хора с активен социален живот, и стотици онлайн контакти. Този феномен поражда важни въпроси: Как е възможно човек да общува ежедневно с толкова много хора и въпреки това да изпитва чувство на изолация?
Дали технологиите ни сближават, или понякога създават илюзия за близост? И какво всъщност означава да бъдеш истински свързан с другите в дигиталната ера? Искате да разберете отговорите на всички въпроси?
Тогава останете още малко с нас, за да поговорим за самотата в комуникацията, за илюзорността във виртуалните човешки взаимоотношения и умората от преливащия поток от информацията. Той ни дави всеки ден с това, което искаме и с това, което не желаем да чуем.
Парадоксът на дигиталната свързаност
Дигиталната комуникация отключва един дълбок и болезнено жесток социален парадокс, който се корени в загубата на връзка с реалността и загуба на възможност за жива комуникация. Все повече разчитаме на надеждата, да изградим дългосрочни приятелства в социалните мрежи и оставаме безкрайно разочаровани от крайния резултат.
Една от основните причини за този парадокс е разликата между количеството и качеството на социалните контакти. Дигиталните технологии значително увеличиха броя на взаимодействията между хората. Всекидневно обменяме съобщения, коментираме публикации, реагираме на снимки и участваме в различни онлайн разговори. Но голяма част от тези контакти са кратки, повърхностни и лишени от емоционална дълбочина.
Излизаме на срещи с хората, с които временно сме си обещали качество на комуникацията. Излизаме и се разочароваме от факта, че думите бият на кухо, разговорите не носят този емоционален заряд, какъвто е съществувал още в началото в приложението.
Не можем да сравняваме пеперудите в стомаха на девойките от времето на нашите баби и дядовци, получаващи поздравителни картички, романтични жестове и писма с аромат на одеколон и тежък тютюн с безразличието на нашите съвременници, които могат да бъдат достъпни до всеки един обожател или обожателка само с един клик, една снимка, един бърз неемоционален отговор.
Истинската човешка близост обикновено се изгражда чрез продължителни разговори, споделени преживявания, доверие и взаимна подкрепа. Тези елементи трудно могат да бъдат заменени от харесване на публикация или кратък коментар в Инстаграм или Фейсбук.
Повечето потребители споделят най-щастливите и успешни моменти от своето ежедневие– пътувания, професионални успехи, празници и специални събития. Рядко се показват трудностите, самотата или несигурността, които също са част от човешкия живот.
Къде, обаче, се крие истинският парадокс? Тази непрекъсната комуникация понякога намалява способността ни да бъдем напълно присъстващи в конкретния момент. Докато разговаряме с приятел, проверяваме телефона си.
Докато сме със семейството, отговаряме на съобщения. В резултат физически сме заедно с хората около нас, но вниманието ни е разделено. Това постепенно може да отслаби качеството на взаимоотношенията и усещането за истинска свързаност.
Голям и важен урок на дигиталната ера
Дълго време обществото приемаше, че повече комуникация автоматично означава повече близост. Логиката изглеждаше, на пръв поглед, проста: Ако можем да говорим с повече хора по всяко време, би трябвало да се чувстваме по-малко самотни.
Практиката, обаче показва, че човешките отношения са много по-сложни. Достъпът до комуникация не е равнозначен на емоционална връзка, а свързаността не винаги означава принадлежност.
Технологията може да улесни контакта между хората, но не може сама да създаде близост. Тя е средство, а не заместител на човешките взаимоотношения и ето тук можем да потвърдим, че сме научили големия и важен урок, който ни се преподава всеки ден от дигиталното необятно пространство.
Да бъдете забелязани не означава да бъдете разбрани. Нуждаем се от хора, които познават страховете ни, мечтите ни, съмненията ни и приемат не само успехите, но и слабостите ни. Дигиталната ера създаде култура на непрекъсната свързаност, от която зависим и ден, и нощ.
Телефонът е до нас сутрин, през работния ден, по време на вечеря и дори преди сън, постоянно получаваме известия, съобщения и нова информация и това, в един момент, претоварва психиката и ни кара да се чувстваме сами, и безпомощни.
Не са рядкост ситуациите, в които семейства седят заедно на една маса, но всеки гледа в собствения си екран. Приятели прекарват време заедно, но вниманието им непрекъснато се разсейва от телефона. Така физическото присъствие постепенно се отделя от емоционалното присъствие.
Какви могат да бъдат последиците от дигиталната самота
Някои специалисти определят самотата като едно от големите обществени предизвикателства на XXI век. Човекът е социално същество, принадлежащо на социума и живия контакт, а именно тази потребност остава неудовлетворена, което води до изолиран начин на живот, депресия и непрестанно чувство за потиснатост в ежедневието.
Продължителната самота може да повлияе и върху начина, по който човек възприема самия себе си. Когато липсват положителни социални взаимодействия, някои хора започват да се съмняват в собствената си стойност.
При липсата на социална подкрепа организмът остава по-дълго време в състояние на повишена тревожност. Това може да доведе до хроничен стрес, който от своя страна оказва влияние върху цялостното здравословно състояние.
