Привет, келепирджии! В този петък влизаме в стил крадци в супермаркет – тежко надъхани, но и леко наплашени от законодателството.

Както много добре знаете, Ганьо не е от най-големите екстроверти.

Пази си ежедневието в тайна и не споделя особено много. За да сме най-точни, той просто си е темерут, който се оправдава, че пази личното си пространство.

Тази седмица се срещнах с него на една пейка и той беше по-нерезервиран от обикновено. Още от началото го усетих, че нещо е предразположен да бъде искрен със Socialni.bg.

Явно му е писнало да се пази в тайна и е разбрал, че нещата не вървят с мистичност. Е, факт е, че излизането на светло върши своята работа, особено ако говорим за социални статии, каквито се пишат най-добре тук. Че къде другаде?!

Ганьо ми разказа история

Няма скрито-покрито. Бях предвидил пейката, на която сме седнали, да чуе страшни разсъждения относно темата за снимките и записите, в които основен герой е премиерът на България Бойко Борисов.

Да, ама не…

Бавно, разговорът ни мина в територията на личната история на нашия платен герой. Той беше твърде развълнуван и не успях да смогна да запиша всичко, което каза и затова ще ви го предам по спомени от разказа ми с него.

Поука, постигната с риск

Днес едно нещо разбрах за Ганьо – този човек е безкрайно креативен. Няма нито едно нещо, което да откаже българина от това да гони целта си. Тази история ще ви бъде предадена директно – с цитат, за да не ми звънне после и да пита защо и защо.

Просто четете внимателно и асимилирайте колаборацията между простотия и креативност.

"В тази история няма нито един литър алкохол, който да си е отишъл напразно!"

„След целодневното пиене, на което се подложихме, стана най-логичното нещо – пригладняхме. Бяхме сериозно дезориентирани (вероятно от алкохола) и се намъкнахме в магазин за козметика след като в супермаркета, на който няма да му излезе литровка на ревизията, нямаше храна.

Сега се усещам, че да търсиш храна при козметика е нелепо, но ние го открихме едва 10 мин. след като бяхме влезли в дрогерията. Друго не намерихме, но на път към изхода мярнах уникален марков парфюм, какъвто всъщност имах вече.

Естествено, че от него бе пръскано, а аз исках по-голямата разфасовка, намираща се в магазина – на рафта пред мен, стояща в цялата си прелест. Харесах си я, просто се протегнах и взех бутилката, а кутията оставих там.

Вече нямах работа в магазина, и потеглих към изхода, за да изляза. Трудно ми бе да държа права линия. Спомням си, тогава си мислех за това, че съм надхитрил балъците, работещи за минимална заплата.

На вратата ме спират с въпроса какво имам в десния джоб. „Магьосник!“ – възкликнах.

Разбрах, че в този миг съм прецакан и не съм успял да надхитря поредните хора, бачкащи за мен. Веднага бях настанен до редовия охранител за назидание на останалите клиенти сякаш основната политика на предприятието бе: „Нямаме прошка за никого – това се случва със злосторниците!“.

На столчето, на което ме настаниха, имаше якенце. На това столче аз прекарах времето до момента, в който от далечината не се зададе управителят на търговския обект.

Първата работа на шефа бе да провери колко пари има в портфейла си, изваден от якенцето, закачено на същия този стол, на който седях за назидание.

„Дали крадецът не е посегнал и на моето?“ – вероятно се питаше той, потрепервайки нервно с пръст измежду всяка банкнота, но това е нормално, репортерче – в България всеки се грижи само за своето.

Действието бързо се прехвърли в помещение, което ще ти го представя като „Стаичката с главно С“. В нея бях единствено в компанията на управителя, силно желаещ „да измислим нещо“.

Но какво да измислям, та аз съм с левче в джоба и съм разпнат на кръста. Досущ като Бог, стоейки прав, аз имах безкрайната нужда да седна.

Това, обаче, предвид жестокото ми провинение, бе мираж – знаех, че трябва да си го заслужа.

Помолих да ми бъде донесено вече откраднатото еднолитрово уиски, за да почерпя управителя и така сякаш го убедих да получа и бленувания стол, който дойде с бонус – якенцето, пълно с управителските пари, които бях видял по-рано той да брои нервно.

Това бе моят шанс да се измъкна сух и от тази ситуация, която изглеждаше безпощадна към един ученик, излязъл на по бира с приятел. Използвах завидна техника от висшия пилотаж на покера – блъф.

Помолих да набера един от най-крупните бизнесмени в България. Най-демонстративно го набрах така, че управителят да ме види.

В този миг телефонът на управителя звънна и смут разтресе неговата иначе спокойна психика. За да не се чуват вътрешнофирмени въпроси (от кухнята), управителят излезе от Стаичката с главно „С“.

Това бе и моментът, в който крупният бизнесмен в мен ми върна обаждането, от което така спешно се нуждаех. Той „уреди“ парите без да се налага аз дори да излизам от тайното помещение, в което „измислях нещо“ докато управителят говореше навън.

През това време бръкнах в джоба на якенцето и щипнах няколко банкноти, които на око прецених, че ще ми стигнат да си платя глобата, която се равняваше на троен размер спрямо единичната цена на парфюма. Побързах да изпратя СМС, пълен с инструкции към моя приятел преди управителят отново да влезе в „Стаичката с главно С“, приключил своя разговор.

Той се върна и аз скрих парите в гащите си, та трябваше някак си да разпределя банкнотите и да уредя нещата със самото плащане. Казах на току-що върналия се управител, че трябва да отида до тоалетната – там изкарах банкнота от 50 лв.

Излизайки от тоалетната, казах, че парите, „уредени“ от бизнесмена, са долу

Трябва да сляза, но за да не забегна, казвам, че моят съучастник още от супермаркета ще се качи, за да ми даде парите „от бизнесмена“. Моят приятел-съучастник се качи и ми „подаде“ парите, с което спази стриктно инструкциите, описани от мен в СМС-а, пратен по-рано.

„Даде“ ми банкнота от 50 лв. След това те стигнаха до ръката на управителя и той реши, че няма никакъв проблем да дам по-малко, от колкото всъщност дължа – беше поласкан от труда ми да намеря парите експресно.

С останалата крупна сума, щипната директно от портмонето на властимащия, аз тръгнах към своя приятел. По път преминах през целия останал персонал, който хвърляше по мен цветя и рози сякаш се радваха, че съм ги победил.

Благодариха ми, че бяха прецакани. Благодарих им и аз.

Дори промоутърките ми дадоха два тестера на маркови парфюми, които до ден днешен пазя, за да ми служат като печат за свършената пакост. Е, печат за гордост, но и белег от рана.

Отидох при своите приятели и им разказах всичко. Само на няколко стотин метра от главния вход на магазина, аз извадих откраднатите пари и побързах да извикам цялата тайфа.

Защо?

Не го направих за слава. Направих го за пример над останалите, защото вече ги превъзхождах по куп качества.

Почерпих ги обилно хапване в скъпо, луксозно заведение, което в обикновен ден, различен от този, който започна просто на по бира с онзи приятел, с който преживях толкова много…“

В заключение

След тази история, родила се в ден, ознаменуван с уиски на корем и платена глоба с парите на човека, който изисква нарушението да бъде заплатено, аз просто нямах какво да кажа. Личеше си, обаче, едно.

Ганя съжаляваше за това, че е сторил нещо подобно. Не беше поласкан от себе си.

„Аз просто доказах на Системата, че е лесна за преборване. Това е, нищо по-специално – останалото келешлък!“ – каза Ганьо и побърза да си тръгне без да прави седмичния си обзор.