Дори не знам как да го преведа на наш език: “Situationship"- дума, характерна за речника на нас, младите хора. Твърде много чувства биха се вложили, за да ѝ бъде дадено празното значение „ситуация“. Ситуация за какво? В каква шеметна вълна от емоции и надежди се вкарваме, за да дадем едно по-поетично и значимо определение на нашия роден език?
Който обичал- обичал, който писал любовни поеми и мелодии- поздравления, човеко, ти си неразбран гениален творец на своето време! Добре дошли във времената, в които хората сме твърде изплашени, за да бъдем уязвими докрай, твърде забързани, за да си помислим да забавим хода на своите неуверености и твърде самотни, за да си позволим да бъдем фокусирани само върху един скъпоценен камък.
Нашите чувства имат една особена мерна единица и тя се измерва на базата на това, колко близо са били до своето истинско съществуване. Днешната любов е флуидна, хлъзгава и без право да се развие, за да може дори да се превърне в минало.
Тя не е нито настояще, дори не можем да я наречем и „бъдеще“. Тя е ефирно начало с мълчание, недоизказани мисли, чувства и прекратени действия в средата на процес, който е имал своя по-дълбок потенциал.
Ние сме съвременните хора, които се пренасищат ежедневно на виртуално внимание, модели за подражание и на профили, които искаме да притежаваме както в своя виртуален социум, така и наяве. Нашата възраст не е закотвена в красотата на младежкия плам, а след всяка една година натрупва опит, кара ни да помъдряваме, да се отдръпваме от лудешкия бяг на живота и да бъдем по-смирени в своите амбиции.
Тази тема може да Ви изнерви, да Ви накара да изпушите целия си тютюн или да изпиете всичкия си останал алкохол в хладилника. Защото истината е твърде натъжаваща, за да бъде премълчавана вечно. Не, не можете да се настаните удобно- твърде неудобни са човешките чувства, за да Ви накарат да стоите на едно място, без да имате желанието да направите няколко олимпийски обиколки на стаята си.
Зората на недовършените желания
Двама души, пред тях възможност за контакт. Обекти на комуникация- колкото си пожелаят, а бъдещето им дори се вижда още в периода им на напасване. Нещо обаче се къса по веригата, появяват се ръждата на непостоянството, проекциите на въображението и отсъствието на реалността в една недовършена, но толкова съвършена картина.
Реалността не дава категоричните си знаци, но на фона на това, вътрешният свят работи по свой красив сценарий. Въображението може да бъде упора в желанието да избягаме за миг от всичко, което ни тежи, но и може да бъде нашият най-голям враг, който плете нишки на несъстояли се събития, мечтани характери и прекрасен филмов развой на животите ни.
Ние започваме да рисуваме свои скици на настоящето си, да търсим смисъл в детайлите и да извличаме само положителните нюанси от тях. Детайл по детайл, анализ по анализ и след време- една стена от очаквания. Ние не познаваме границите на възможното, а знаем единствено, че можем да го разширяваме, огъваме, чупим и отново да го построяваме според собствения си вкус, в името на щастието си.
Така се заражда емоционалната хипотеза- състоянието-компас с видима само за нас стрелка, насочена постоянно към реалността. И когато тази стрелка започва да губи видимостта си дори и за нас, се отключват болката и напрежението от безкрайните очаквания към другия човек, който не би си помислил за този сценарий.
Ние, любовниците от тихия ъгъл (едно всеобщо откровение)
Ние, любовниците от тихия ъгъл, отказваме да пристъпим към прага на реалността. Ние искаме да пристъпваме църковни прагове, прагове на нови, общи домове или прагове към детската стая на децата ни.
Ние, вечните музи на нечие бягство, сме отдадени на своите илюзии, стоейки тихо, ненатрапващо се на отстрещния човек, с тихите си надежди и сподавения плач. Създадени сме, за да вдъхновяваме нечий лудешки бяг и на невъзможността от категоричен избор.
Ние сме създадени, за да понасяме колебанията на днешния ден, неуверената категоричност на утрешния и на отказа в неочакваните мигове. Наричаха ни „любовници“, сякаш сме успели да се докоснем до най-интимното, без да имаме правото да бъдем обикновени хора, изпълнени с яснота.
Ние сме възможности, които се реят във въздуха с вериги на крайниците си; сиротни прелетни птици без позволение да отлетят на юг. Ние помним всички мигове, които не се случиха. От яд и нужда за промяна, си режем косите, боядисваме ги в лилаво, продупчваме си носовете и си татуираме красиви концепции по телата, за да бъдем значими за себе си, да се отличаваме от всичко, що е най-желано.
Това, най-обичано от всички наше качество, е способността да мълчим и да се страхуваме от своите крачки по ръба на реалността. Нашите неуверени бебешки движения са твърде невинни и тихи, за да бъдат видени, и чути.
С времето разбрахме, че ние сме просто отложено събитие за по-късно. Отложените събития могат да бъдат съживени, превръщат се в ехо и се завръщат в миговете, в които отново трябва с болки в телата да се изправяме срещу силните на деня.
Ние сме онези, които живеят между началото и финала, ние сме онези, които никога не получиха своето категорично „да“ или „не“. Ние сме тихите музи и вечните отложени планове от тихия ъгъл.
Според проучвания 78% от хората помнят най-много своите мигове в ситуации, които не са били или все още стоят недовършени. 64% от емоционалната привързаност се формира в етапа преди настъпването на реалната връзка, а рекордно високите 81% говорят за онези хора, които не спират да преповтарят сценария в своето съзнание. Ако нещо от всичко преживяно все още тлее във Вас, е защото не сте го направили до самия му лимит. И това също е истина, която остава без финал.
