Има едно литературно творчество, което се определя като ужасяващо, но не поради наличието на кръв и насилие, а заради нещо съвсем различно, дълбоко и необятно. То пробужда интереса, въображението и ужаса в читателя, защото е забранено, необуздано мрачно и не може да се види с просто око.
Това е творчеството на Хауърд Ф. Лъвкрафт – Кралят на ужаса, вдъхновение за размислите и трудовете на Стивън Кинг, и стар познайник на Едгар Алън По. Неговите разкази се зараждат от осъзнаването, че вселената е безразлична към човека, а неговият разум е крайно ограничен за истините, които не бива да бъдат разкрити.
Лъвкрафт превръща непознаваемото в източник на философски ужас, а страхът - в екзистенциално прозрение. В неговия свят същността за човека избягва ренесансовото определение „мярка за всички неща“, фокусирайки се върху това, че е по-скоро незначителна случайност в глобален мащаб.
Всичко за тази мрачна вселена, в която невижданото и нечуваното съществуват в пространството и не трябва да бъдат обект на знания, ще откриете в тази статия. Лъвкрафт определено заслужава вниманието на ценителите на тъмните и неизследвани светове, затова днес ще отдадем почит към неговата памет и вечно творчество.
Страхът от непознатото
Непознатото за автора не може да бъде разкрито лесно, защото само по себе си, то е непостижимо за човешкия разум. Неизвестното не е временно незнание – то е недостижимият връх, който не трябва да се вижда, докосва и изследва. Непознатото е ясната граница на ума, която упорито набива психичната спирачка и казва на мозъка да отбие на безопасно място, в скрит от опасностите участък.
Човекът може да види фрагменти, сенки и следи, но когато със сетни сили достигне до пълното знание, той се побърква и самоунищожава без време. Много често неговите главни персонажи са учени, архивисти и антрополози, търсещи истината, без да осъзнават, че тя надхвърля самите тях, и знанията им.
Авторът рядко описва своите същества, защото вярва, че конкретното не може да бъде рационализирано. Основните похвати, които той използва, са геометрични абсурди, времеви разкъсвания и усещане за обърканост в реалността. Това, което истински плаши читателя е загубата на логическа посока, което подсъзнателно сигнализира, че реалността не е стабилна.
Страхът, сам по себе си, е емоция, която разкрива истината за света. Рационалното обяснение бива разрушено, но екзистенциалният ужас е напълно реален. Страхът се превръща във форма на осъзнаване, реакция на истината и доказателство за сблъсък с реалността.
Човекът се разглежда още като епизод, а не толкова като основна цел. Истинският ужас за него е да изгуби своя център, защото без него реалността е напълно хаотична и непредсказуема.
Когато човекът приеме, че не стои в центъра на вселената, неговите страдания се обезличават и губят своето значение, а неговото изчезване няма да бъде толкова забележимо и с последици, което е един безкраен и абсурден парадокс.
Космическата безучастност
В основата на идеите на Лъвкрафт стои идеята за една космическа апатия, без морал, божествен план и човешки смисъл. Присъствието на неговите най-страшни и значими за неговото творчество чудовища – Ктхулу, Йог- Содход, Азатот, Дагон и др. разрушават човешката представа за значимост и нужда от победа над злото.
Тук ужасът не идва от злото, а от безразличието, което хвърля хорър жанра в тотален разрив с класиката, в която злите сили могат да бъдат сломени. Древните същества са на земята милиони години преди човека, извън линейното и познато време, намиращи се в цикли, които разумът не може да постигне и осъзнае.
Атака на вкоренени убеждения за същността на човека
Ако за много автори човекът е мерило на всички знания, издигнат славно на пиедестал, то за Лъвкрафт той е същество, безсилно пред науката. Колкото повече научава неща за необятността на вселената, толкова повече полудява и се самоунищожава.
Не, човекът не е център на света – той е периферия пред върховните тайни и познания за необятното, невидимото и недокоснатото. Според автора тази вяра, че човекът е центриран в средата, е илюзия и своеобразна утеха, предпазваща човешкото съзнание от сблъсъци с мащаба и безразличието на Космоса.
Човешката епоха е просто кратък миг между две безкрайни реалности и тази теория обезценява напълно историята, прогреса и цивилизацията. Това, което по-късно Фуко ще развие като философско течение, наречено антихуманизъм, съществува още от времето на Лъвкрафт.
Това е така, защото авторът отхвърля идеята за антропоцентризма и стабилността на субекта. Тук, в този объркан свят, човешката перспектива е локална и подвеждаща, а човекът е просто масовка, която допълва пейзажа с неговото неконтролируемо любопитство.
Науката като разрушител на вселената
Лъвкрафт доказва, че науката е много по-голяма от човека и няма как да се побере в неговото съзнание. Тя не удовлетворява – тя разрушава, разочарова и изпълва с ужас. Геологията и биологията ни доказват, че колкото повече човек научава за света, толкова повече става ясно, че човешкият разум не е универсален принцип, а локално явление, различно от класическата норма.
Земята, според Лъвкрафт не е уникална, а човекът е доминиран от странични сили, които нямат нужда от него. Тук науката се фокусира върху произхода на боговете, които не искат поклонение, не наказват и не награждават – те съществуват в безкрайно измерение с нерелевантни човешки ценности.
