От митовете, легендите, народните приказки и тези, които можем да прочетем на хартия (или вече дори онлайн) знаем, че смъртта може да бъде главна движеща сила, атмосферно интензивно налягане или част от един пагубно-красив пейзаж. Това е темата, която никога не изчезва от човешкото въображение и това може да се дължи на факта, че можем да си играем с нейния образ както решим: Тя може да бъде както антагонист, така и чакан протагонист, който идва със своята коса, за да сложи край на земните болезнени мъки.
Творците често се обръщат към нея за помощ, молят се тя да бъде техният герой или антигерой, рисуват я като красива жена, грозна вещица или като невидима сила, която отрязва червения животворен конец на нечий жизнен път. За различните периоди през вековете нейният образ се огъва под всякакви смисли- в античните трагедии тя е съдба, която не може да бъде избегната, в средновековните писания тя е морално предупреждение, а в епохата на романтизма на нея се гледа като поетично бавно изгасване.
Ето защо литературата никога не престава да се връща към нея. Тя е задължителният елемент, който движи кулминацията, завръзката и развръзката в една сюжетна линия и разбира се, като същества, които не можем да се сблъскаме лице в лице с нея наяве, а след това да се върнем и да пресъздадем този образ на хартия, ние избираме да я желаем в своите приказки, романи и поезия.
Нека се запознаем с лицата на литературната смърт тук и след това да преценим за себе си с кой образ бихме искали рано или късно да се сблъскаме. Винаги е безплатно да мечтаете и да играете със своето въображение. Страшното идва само, когато спираме да го разграничаваме от реалността, изпитвайки неизбежни разочарования.
Неизбежният център на наратива
Един човек не може без вода. Един човек не може без живот. И разбира се, един човек не може да живее вечно. Вампиризмът е поверие, постепенно придобило реалност в истинския живот, граничейки с психопатията и канибализма, но никога не гарантиращ вечен живот от няколко капки кръв.
Ето защо смъртта никога не стои настрани в разказите- тя е толкова интересна и необходима, колкото двигателя за живот на героите. Първият дъх знае за своя край още преди да бъде издишан. В своите родилни болки, майката е наясно, че нейното дете няма да живее вечно.
Литературата интуитивно разчита на смъртта и нейното присъствие, за да изгради напрежението между началото и края, между радостта и тъгата и дори обратното- между тъгата и радостта. Всяко действие, дума и емоция на героите е значима именно защото тя няма да трае дълго и няма да бъде същата след броено време…Защото смъртта може да почука на вратата във всеки един момент и това да бъде краят на едно интересно или не толкова интересно съществувание.
Смъртта е мяра за дълбочината на човешките чувства и тежестта на житейските избори. Паметта придобива значение точно когато се противопоставя на забравата, лъхаща често на смърт и пръст.
В нейния нюанс човешкият разказ се разглежда и като опит за съпротива, а всичко, що е записано и документирано, е начин да се задържи нещо, което според своята собствена природа, е преходно.
Смъртта като съдба и ред
Античността възприема смъртта като част от невидим ред, който управлява света, и който поставя границите на човешката воля там, където трябва. Смъртта не е синоним на слабост и уязвимост, а съдба, която предопределя жизнения цикъл на всеки човек според това, колко заслужава да живее.
Тук се заражда един от най-дълбоките парадокси от историята на литературата, а именно, че колкото повече човекът се опитва да избяга от съдбата си, толкова по-сигурно я изпълнява. Смъртта е вътрешната логика на една история, вписана още в самото начало.
В смъртта се разгръща истинската личност на героя, защото в последните мигове се събират всички избори, всички грешки и прояви на гордост или слабост.
Смъртта като красотата на преходното
Епохата на романтизма дава на смъртта красиви цветове с доза романтика и естетика, подобна на тази на изпепеляващата страст. Тя е превърната в преживяване, наситено със смисъл и дълбоки чувства.
Това е епохата, която поставя емоцията над разума и вътрешния свят над външния ред- това е кулминацията на човешката чувствителност. Смъртта е крайната спирка и ето затова всяко чувство е по-дълбоко.
Тя задава края на житейската рамка, придавайки ѝ завършеност и запечатвайки любовта във вечност. Въпреки това романтизмът не отрича болката, а я превръща в ценност. Тук страданието е признак за дълбочина, а преходността- за значимост.
Смъртта като разпад на смислите
В модернизма човекът не винаги умира физически- той може да се разпадне душевно и това също да бъде индикация за неговата кончина. Тук смъртта е онзи бавен и незабележим разпад на смисъла и липса на каквато и да е посока.
Това се дължи на всички исторически сътресения, които променят облика на всяка човешка нагласа и мечта- войни, индустриализация, напредък на технологиите, напредък на медицината и все по-задълбочено вглеждане в личността. Това не е край, а тихо съществуване, което задушава личността и я лишава от смисъл да диша и да извършва нормалните ежедневни механизми, които го определят като живо човешко създание.
Смъртта е неизбежната стъпка към края на един цикъл, изпълнен с избори, емоции и действия. Смъртта е желана от изкуството, защото е мистична, многопластова и чакана с различни нагласи. Любимият герой ще си остане все така устойчив в своя характер както в истинския живот, така и в измислените светове, които ни поглъщат всеки ден.
