На 01.05 официално отбелязваме Деня на труда. И точно по този повод, в петъчния ден на майстора страната решава да си вземе почивка и да се втурне по планини, полета и паланки, молейки се да е хубаво времето (Spoiler alert: Няма да е.). С Ганьо сме отново тук и говорим за този така чакан почивен ден, иронично наричащ се „Ден на труда“.
Цели 5 месеца, чедо, бачкотим, за да почиваме на първи май. Аз го чекам тоя ден повече от Нова година. Работлив човек съм, ама понекога файда- нема. У време оно бачках у фабриката за млеко и млечни продукти, махнах се от там и отидох да бера картофи на бостана.
Нали имаше едно време една дума: „Работа, работа, работа“, ама то най-мързеливите я създадоха, за да може народо да се чекне по полета, офиси, фабрики и заведения за една мизерна заплатка в плик, а они да лапат мухите у Парламенто, и да им плащат за това. Убава работа, ама бугарска. Бугааар, Бугааар, ти племе отрудено, цел живот теглиш хомото за да изореш зърното и накрая за теб ‘леб нема.
Да празнуваш ли, да почиваш ли
То, моме, и да празнуваш не е лесно – требе си малко напън да станеш, да се умиеш, па да излезеш на убавото време с новите дрехи и да си кажеш: „Честит празник, драги! Заслужил си малко почивка“. После требе да си направиш една салата, да си сипеш една ракия и да ги правиш ониз движенията с ръцете- да вдигаш наздравици и да едеш от мезето.
То туй пак е труд. Работим и ние върху едничкото, малко щастие, к‘во да правим- за туй са ни го дали тоз празник. Ама убаво требе да се наспиш, че да празнуваш кат‘ белите ора.
Ама и моя труд, бачевото, се оценява кат‘ купчина ръждясало железо. Бачкаш, бачкаш кат‘ алтав, и накрая вместо сватба, вдигаш брадва. Значи, казвам ти право- пънеш се там цел месец, през почивката си требе да прекопаеш градината, да свариш рикията, да направиш компотите, да изчистиш къщнята- то това почивка ли му викаш? Я не съм съгласен така.
Ама нема бе- то това нас с жената си ни чека. Едно време дедо викаше: „Ганчо, работи сега- у гроба ке си почиваш. Бачкай докат кръсто още те слуша.“. Я слушах, слушах, па си викам: „То даскалете постоянно повтаряха, че трябва да се учиме от пчелите и да бъдем работни като тях.
„Трудо е злато“. Е, к‘во злато видех азе през годините? Само на витрините на ониз лъснатите магазини. Ставаш сабале у тъмницата, прибираш се у късна доба и после отгоре ти вдигат рамене: „За тия пари толкоз“- ама така е, кат‘ не сме ербапи, а будали.
И после що народът краде от фонтанете жълти стотинки?! Еми, до там я докарахме, бачевото, че нашият труд ке си го търсиме у фонтанете. Фрълиш нек‘ви евроцентове за здраве и берекет, то ги нема, па си влезеш у водата, умиеш си краците, па си ги вземеш обратно.
Ама има и успели люде де. Ама гледай сега оти са успели- едните тичат на пистата, другите тичаме у калта и после викат: „Ей, виж го тоя колко бързо стигна!“- е, как нема да стигне- той по асфалт търчи кат‘ пощурело ягне…
Ората, които бачкаме честно, първо режем от масата, после си режем ръките и после от краците- да има за децата на масата, да не гладуват кат‘ нас. Ама после тия дечурля бегат у чужбината, уж по-убаво било. Баба ти Трънкина!
Нали бех у чужбината, бе: Там не ти дават да пиеш по обед, да запалиш един фас на улицата, да отидеш у градинката на чист въздух да думнеш едно. Не, не, бачевото- закония до шия. И те гледат кат техна маймуна- да им бачкаш, да им слугуваш и да ти викат още, че си роб.
Труд колкото да дойдеш да си оправиш зъбите. Ама Деня на труда, бачевото, ми е любимио ден от годината! Седи още малко да ти кажа как празнувахме едно време.
Манифестации с ухание на кебапчийница
Нема ги тия паради вече. А едно време как се празнуваше…Значиии целио град излизаше с новите си дрехи да марширува по улиците.
Почва се едно дуене, едни речи, едни обещания от другарите-комуняги. Светло бъдеще само ако ке се трудиш утре. Сутрин ставаш рано, разресваш косата, подмиваш се и беж към мегдана, че даскалът те чека да маршируваш.
Отвсекъде ти мирише на кебапчета, моме- Бай Миле тъкмо сложил мясото на скарата и ние с мойте отиваме с потекли слюнки до него и го гледаме. Той ни гледа- ние го гледаме, и като захване с вилицата изпечените кифтета и кебапчета- па ни сложи у една пластмасова чиния и вика: „Аре, бегайте да ручате, че ми правите опашка.“.
Онез, лудите, през т‘ва време не спират да си прават ветър на устите, ама ние нали дечурлига- не разбираме. Ама като остаре‘аме вече ни тресна тая криза. Пак слушаме хартутници по площадите и телевизията, Бай Миле го нема, ама поне малко почивка има.
