Съсипаха я тая държава, хора! Аман от новини, аман от Фейсбук-мейсбук, аман от нагаждачи! Тая държава все я има, ама все не е наша, че да ѝ се радваме и да си я гледаме като картинка. Аман от тез младежи в Парламенто, аман от мързел и лъжи!

Прибирам се от работа, жената надула телевизията, а там гърмят новини за убийства, войни и поскъпване на всичко. Е, аз да не ги копам тез пари бе, свако? Кой ще ни ги даде, та да не останем гладни?

Питай ме, ама я, да ти кажем право, куме в очи, в тия институции не вервам. Толкова ми е дошло до гуша, че ще ми избият балансите и ще отида на село, при мама. Кеф ти кокошчици, кеф ти планина, кеф ти чист въздух. Там нема убийства- ората си живеят на първак и домашни домати и хич им не е- не верват в милицията, не верват на политиците, па пред новините се кръстят и си викат все: „Опази, Боже“. Кеф!

Институцията- това съм аз

Да не кажеш, че не си обичам България, ей! Аз не съм против държавата, ама тя, някак си, за мене ли е, или аз съм за нея? Отивам някъде, документ тука, документ там, подпиши тук, ела утре…Е, ало, Вие мене на палячо ли ще ме правите?!

И друго да ти кажа право- тука, ако чакаш всичко да си се нареди, по правилата, ще има да взимаш. Зат‘ва ние си имаме свои начини да си действаме. Е, имам си аз един човек в милицията, казал съм му: „Бако, ако стане нещо с жената или с мене, имам парцел у гробищата, ама да не оставиш нещата така…“

Седи, нашио и по цел ден се налива по кръчметата. Немали работа. То за милицията все има, си мисля азе, ама не ми е работа да му думам.

Аз ако знам, че като платя данъците за колата и за къщнята, ще видя нещо- безплатни прегледи при личния, улици като по филмите, нещо бе- ще плащам. Ама то, нищо- все ни крадат, все ни лъжат, чичовото…

Парадоксът тук е брутален. След като изслушах всичко това, казано от моя стар познайник Ганьо, достигнах до дълбочината на извода си, че все по-малко българи се доверяват на институциите у нас, подхождайки с недоверие и съмнение във всичко. Да, това е част от нашия български манталитет, и може би до голяма степен Ганьо всъщност има право.

Толкова изречени обещания за мир и добро бъдеще и толкова много засвидетелствания черно на бяло, заради които ни лангъркат постоянно в различни учреждения. И накрая- нищо и пак нищо.

Хората не вярват в системата, следователно я заобикалят, системата става все по-неработеща, те- още по-невярващи. Затворен кръг. Перфектно!

Проблемът не е само в институциите, а и в усещането, че справедливостта няма да възтържествува- до този извод достигнахме с нашия човек.  Ей, най-накрая некой да го каже! Ние искаме ред, ама той трябва да е за всички, бачевото, иначе всеки ше си прави к‘вото си му душа сака.

Опашка за подпис: Една истинска история

След като изслушах няколко принципни слова и достигнахме до изводи и консенсус, все пак ми беше интересно дали има случка, която да го е провокирала толкова много, че да разсъждава по този начин. Ганьо на драго сърце се съгласи да ми разкаже:

Айде ше ти разкажа една пресна случка от они ден. Отивам аз в…Аре, нема да споменавам в коя служба, че пак ще стане една…Така де, требеше ми един подпис. Един! Не десет- един. Нищо работа за 5 минути, едвам убедих началника да ме пусне от работа, та да си свърша моята.

Е, за к‘во? Един подпис. Ама опашката като за банани, как едно време чакахме. Ама ти не си от туй поколение, нема и да разбереш к‘во беше.

Влизам аз вътре, то се чака, та са пука по шевовете…. Един час съм чакал, началникът не спря да ми звъни по мобифона, пред мен една баба, горката, 5 пъти я връщаха, че не е попълнила всичко. Ама то жената как да види, като всичко е толкова ситно на тия листи?

Копие липсвало, онова липсвало. Ша ви дам аз едно копие, ама таково, истинско. Жената се въртя кат‘ пумпал, а те, сеирджиите все едно на цирк са отишле.

Уж подготвен и аз, копия, документи- глупости на търкалета. Стигам аз до гишето, и другарката ми вика: „Ама Вие сте за втория етаж“- е, кой да знае бе, човек?

Качих се, к‘во да правя. Горе- още по-дълга опашка. Да бехме се хванали поне едно хоро да тропнеме. Резко ми се допи и допуши, ама си викам: „Ако излезна сега, ше чекам още 3 часа.“. То ми свърши работното време.

Накрая- обедна почивка. Я не сам ли гладен? За бой са, бе, за бой са…Тука, ако не си оправиш бакиите сам, никой нема да ти го направи.

Е, как да вервам сега, ми кажи. Мотат ни кат палячовци, лъжат и ни крадат. Съсипаха я тая държава, немам думи повече…