Идат празници, моме! Трябва ягне да се купува, ама като зная колко скъпо стана, ще го гледам само от витрината на месарския и лигите ще ми течат. Тия ягнета станаха златни, бре!
Със злато ли ги пълнят вътре? Агнешките дреболии са на цената на цяло агне, а целото агне е на цената на тунингован Москвич, егати… Отидох они ден до месарскио, гледам азе цените, викам си: „Честито ти ягненце, Ганьо, ше ядеш пилци таз година.“
Наближават празници, а заедно с това поразваляме малко традицията с петъчния обзор, превръщайки го в четвъртъчен. На Велики четвъртък с Ганьо си говорим за високите цени на агнешкото месо, точейки лиги и мечтаейки за един по-добър свят, в който месото ще бъде достъпно до средностатистическия бюджет на средностатистическия българин.
Великият четвъртък ражда велики мисли, които се присъждат изцяло на нашия любим събеседник. Настанете се удобно и се пригответе да ревете от смях и тъга, защото едно време какъв Великден имаше– само ние си знаем.
Кат‘ нема ягне, ше ядат пасти
Агънце-багънце, ама друг път! Едно време купувахме агне за празник и не го мислехме толкова. Веднаж купиш едно цело и после до Гергьовден си облизваш пръстите от мазнината. Имахме мерак, имахме и кинти да си го платиме.
Сега, гледам аз, мерак още има, ама пара нема- пости и той. Гледам ги азе цените, то те хвърчат нагоре кат‘ балон, пък заплатката ми стои долу, вързана кат‘ козле за колче. И после седят едни маскари и ми обясняват, че това било пазарна икономика…К‘ва ти икономика бе, алооу?
Икономията (*иска да каже „икономиката“) е като супата- ако няма месце у нея, бъркаш, бъркаш, то е все вода. И накрая какво излиза, бачевото? Че колят ягнета, за да ги гледаме само, а не да ги ядеме. Е туй к‘во е ся? Ягнето се яде, телевизията се гледа…
А празник без агне не може. Не е ли да заблажиш с една агнешка супичка като за начало, да си сипеш две ракии, да ги думнеш и барем да си оставиш место и за основното, ич ми го не хвали. Ние к‘во? Кат европейците морски дарове ше ядеме у изисканите ресторанти?!
Кой к‘вото ще да прави, я си сакам агнешки дреболийки на масата. Народо ще се откаже от традициите заради тия високи цени. Само на яйца и козунаци ли ще караме? Ама те и те скъпи бре, верицата им!
Гледам народа у супермаркетите- наредили се, завалиите на едни опашки кат все едно раздават безплатни банички. От къде ги вадят тез пари, бе? Нали ше си дадат заплатата за едно пазаруване и после цел месец ше ми мизеруват, нема да имат пари да си купат нови дрехи за празнико.
Да си го отгледаш, да си го заколиш– то па е скъпо. А толкова искам, девойче мило, да си гледам овчици, шилета, ярета… Ама къде? У гарсонерата у Софията не може. Я себе си не моем да гледам у тая кибритена кутийка, та камо ли цело стадо.
Знаеш ли кое е най-лошото. Ей, сълзи ми потичат, кат‘ се сетя… Да знаеш, че немаш и да се примиряваш и да си викаш „Айде, тая година без“. Народо си брои еврата кат‘ жълти стотинки и всуе нема. Все не достигат дори за едно кисело млекце.
И гледам аз младите, тех им е все тая, ама нали половината никога не са яли агнешко. Как да знаят? Хилят се бе, хилят се, че поскъпнало агнешкото.
Вегане-мегане, бошлаф работа! Племенницата на кето диети, моля ти се, постела. Викам ѝ: „Ти щото си верваща ли постиш?“ Вика ми: „Не бе, чиче- на режим съм, искам малко детокс“. Ко туй „детокс“?
Аааааа, с тия англикански думи не на чича ти! Отклоних се, бачевото! Ама ме боли, ей тук, у лево ме боли. Как ме болеше за лева, така и за ягнето, така и за младите, че немат тия ядове, к‘вито има‘аме ние едно време.
С тия високи цени кой ше си купи месо, питам аз. То ягнето ше воскръсне и ше избега кат нема да се яде. На вуците ли ке ги оставиме, бе?
Е, гледам тука на един човечец агнетата, държавата иска да ги упоява. Що? Били заразени с нещо си… Абе да ви таковам таковата, едно време баба ти само заразени ягнета е яла.
Да му дават на човека ягнетата, че кат‘ са ядосам, ше събера комшулъка и ше им стъпим на тия у Парламенто. То тоз човяк от това преживя, бе (*иска да каже „преживява“), тия изедници и това ше му вземат.
Не, не, думи немам…Ама ракия поне имам, дай да ти сипя, че то таз тема не се говори на трезво.
Пешо- ягнето (истинска история)
Едно време на село, дедата гледаше ягнета. Едни такива бели, на петна, черни кат‘ оня, рогатия, страшния. Аресах си едно веднъж и реших да го кръстя Пешо (на дядо ми).
Седиме една вечер на пейката с дедо, под лозницата, той пушеше тутун и пиеше ракия. Па тропна по масата и рече: „Помни, Ганьо, кой има животни, глад го не познава него.“ Кимам аз, ма кво‘ ми разбира лапешката глава на мене, я си искам Пешо.
Ма един ден отивам да го видя, викам Пешо, няма Пешо. Питам деде, къде е Пешо, дедо ми вика, че го изели вуците. Ама накрая го изедохме ние. Викам си тогаз, ние сме най-големите вуци… Ха, наздраве последно и отивам да дремна, че жената ше чака после да ѝ помагам за яйцата.
