Ти, чедо, ручало ли си някога истинска баница? Ама с истински точени кори та питам? Вие, младите, само пържено знаете да ядете- пържен компир със сиринье и кепчут…Чекай, не беше тъй думата…Кепчук? Бе, разбра ме.

Разговорът между мен и нашия човек, Ганьо, бе провокиран от дълбокото чувство за носталгия по българската традиционна кухня. Той, като един типичен представител на поколението, което е закусвало циганска баница и е замезвало с люта яхния, е разочарован от издевателствата върху нашия ресторантьорски бранш, който все по-нахално пробутва полуфабрикати и експериментални молекулярни хапки за млечни зъбки.

Поговорихме надълго и широко за промените, които главоломно настъпиха в българските ресторантьорски предложения навън и накрая ударихме дружно по един първак, и вдигнахме наздравица през сълзи за краха на българската домашна кухня.

Фюжън-мюжън и западняшки полуфабрикати

По Тошево време не беше тей… Кръчмите си бяха пълни, миришеше на кисело зели, въртяха се едни гозби, майкооооооу, да си оближеш и изедеш пръстите до кокалята. А сега? Пяна вместо сирене, някакво плякно, мязащо на баница за сума ти пари.

Не щем ти фюжъна-мюжъна, сакам азе топла, мазна баничка, дето ти омазва ръцете и ти стопля душата. Па то това да е проблемо с мазнината- бършеш у дрехата и си готов. Па ако може и у покривката, нали ще се изпере, нема грижи.

Ще я дам на жената ако требе. С домашнио сапун всичко ще изчезне. Ама докат‘ говорим, лигите почнаха да ми течат, чедо, дай салфетка…

Всичко е много красиво, бе! Ама да си го сложиш да ти краси долапа. Азе кат съм гладен, не ми требе картина, требе ми храна.

Докато говореше пламенно за всички промени в българския ресторант, не само лиги, но и сълзи от гняв му текоха по бузите. Ганьо преживява тежко раздялата с традиционализма, отказвайки да приеме новото нормално като част от своето ежедневие.

Простото ястие, как мама го правеше едно време, ни мой да бъде заменено с някакви бургери, глупости и всякакви джиджафки по тях. И друго да ти кажа- поръчваш нещо, идват две хапки. А тя, чинията, кат коледна елха украсена, нагласена кат за сватба, човек…Аз гладен ли съм или съм на изложба, да му се не знае?!

Ей сега, ако зависи от мен, ше си поръчам една боб чорба, да ми покъкри коремо, ама па да знам поне, че ще съм сит и доволен. Една питка, да си я късам с тези две ръце и малко лютеничка отстрани. Ах, леле, моме, гладни времена настъпиха, ееей!

Немам против новото, нека си го плюска който ще, ама да не ми пипат старото, бре!

Кухнята на баба и мама отдавна се превърна в отживелица по нашите родни територии. Все по-често наблюдаваме онзи феномен, който огъва традицията по западняшки, за да подаде на прегладнелия българин скромна, безкалорична порция на особено калорична сума.

Погледът на народните хора вечно ще търси в менюто онова, което ги е карало да ядат и реват от кеф, а след това да знаят, че стомасите им няма да бъдат за кратко пълни, и доволни. Съвременната динамика в ресторантьорския бизнес ни вкарва в международните кулинарии, предлагайки ни да опитваме нови и нови неща- няма лошо, разбира се, но къде, на този фон е българската кухня на родна земя?

Ганьо е потресен от постоянните демонстрации, да се опитват нови неща. Нашият човек е върл почитател на традиционализма и в това се чете хем малко смях, хем малко и тъга.

Едно време каква яхния имаше

Винаги има място за една лична история, която да потвърди още по-силно гледната точка на нашия интересен и цветущ събеседник. Такъв тип разговор винаги трябва да завършва с лична история, защото в противен случай, на Вас, читатели любими, интересът ще изстине бързо, както изстива сутрешното кафе.

Мани, то не е за разказване…Ама щом сакаш да ти разкажем, айде, добре: Отиваме ние с жената на ресторант за осми март. Ей, така, малко на разходка, нали уж нашата имала празник. Айде, девойко, да черпиш мъжо си тогаз, кат‘ си толкоз отворена.

Влазаме ние у един засукан такъв ресторант, че то у София друго не остана и седаме на една маса за двама. Право ти казвам, вътре мирише на парфюм, не на манджа.

Че какъв е то‘о ресторант, кат‘ нема да ми мирише на гозба? Ние у парфюмерия ли сме или к‘во? Иде келнерът, един спретнат, нема петна от яхния, нема нищо- бел кат‘ пран чаршаф.

Жената, притеснена такава една, пита го добре ли е, ако требе‘ си одиме, да го оставим да почине. Той ни дава едни кожени менюта- то от тва едни цървули можеш направиш, тия за меню сложиле кожа.

Поръча‘аме си ние по един ориз със зеленчуци, те му викале „Ризото“, моля ти се. Едно време баба ти само ризото е яла…

Идва оризо, то, братче, 5 зрънца на кръст и зеленчуците едни такива…Бе, у нашата градина такива мъненки зеленчуци не е имало. Ядем ние с жената, то нема вкус. А познай по колко платихме за тоя лукс.

Можеш ли? Е, аз па ще ти подскажем- 50лв…Ей, тей, за Бог да прости. Носете си убавите дрехи, ама яжте качествена храна бе, да му се не види… Инак как ще Ви висят дрехите- кат‘ на закачалка…