„Привет, Невидими! Не се познаваме лично. Не знам дали желая да те срещам. Ядосан съм ти, но искам да разбера основните ти виждания. Как мислиш? Каква ще е следващата ти пакост?

Погуби много - и хора, и съдби. Отне ни почти всичко. Показа ни, че не сме непобедими. Припомни ни онова, което бяхме забравили. Извинявам ти се, ако сме те обидили с нещо. Може би в самото начало си искал да направиш нещо хубаво. Сега вече личи, че изтърваш контрола.

Ти си благословен да виждаш последния дъх на онези, поразени от теб. Знам, че мястото, в което удряш, не е случайно. Отдавна забравихме, че е неморално да мерим дишането в пари.

Идваш, удряш неочаквано, а след това си тръгваш. Не ни връщай обратно в пещерите, Невидими!

Заслужили сме да сме тук.“

Борислав Благоев

„Мамо, страх ме е! Кажи какво да правя! Как да те спася? От какво си болна? Искам да ти помогна, но не знам как. Мамо…“ – това са думи, с които се обръщам към планетата ни. Сигурен съм, че и Вие го правите.

Докато Земята е болна, а ние изтормозено се опитваме да открием формулата за лекарство, с което да ѝ помогнем, невидимият враг се разхожда около нас.

Може би сте се спогледали вчера в метрото. Спокойно, разминали сте се, но Той се е блъснал в човека зад Вас.

31.12.2019г.

Никой не е застрахован. Така бе и в началото. Мама направи първите си трудни глътки въздух. Тогава никой не бе стреснат и животът протичаше също толкова динамично, както винаги.

Не ни правеше впечатление и паниката не ни бе намерила. Тук в най-старото късче от майчиното сърце – Европа, Мама не ни предупреди, защото ни обича и не искаше да ни притесни.

Изведнъж Мама започна да обеднява. Много нейни деца си заминаха, а Тя така и не успяваше да ги задържи. Отидоха си безвъзвратно.

Започна да кашля много, а глътките въздух ставаха все по-трудни и безценни. Мама обаче се справяше с битката и не искаше да разпространява болката си навсякъде.

Февруари, 2020

Така бе до момента, в който Мама остана без обувки. Ботушчето на мама овехтя. Разшиха се последните шевове на подметките, с които бяхме стъпили здраво до нея, хванали я за ръка. Тя изгуби битката и първите ѝ европейски деца си отидоха.

Бе дъждовен ден. Мама бе приседнала тихо до перваза на терасата, който скоро щеше да се превърне в затворническа решетка. Плачеше. Стискаше здраво скъсаното си ботушче и кашляше през сълзи.

Аз изтичах бързо до моята стая и споделих на моята любима играчка – малко лъвче, което винаги ме е изслушвало и разбирало.

То ме гледаше с надежда. Докато му говорех, Мама ме изненада в гръб и ме прегърна. Избухна в плач. Знаех колко много обича своето ботушче.

Вечерта в същия ден си легнах рано. На тавана в стаята ми имаше бик. Харесвах бикове. Изглеждаха толкова силни и независими животни. Чувах как Мама кашля тежко в другата стая и с този шум заспах.

На следващия ден…

Сутринта се събудих потен. Сънувах, че убиха бика на тавана докато той реве в страшни мъки.

Трибуните на стадиона бяха празни, а камерите не снимаха. Никой не каза нищо за случката, но аз видях всичко в съня си, наистина.

Плачех докато гледам как Мама гали падналия бик. Тя все още не спираше да кашля. Виждах колко я болеше… дори в съня ми. Не искам да разказвам за това.

***

На следващата сутрин станах рано и видях как Мама гледа телевизия. Когато влязох в стаята, Тя ме погледна уплашена. Нейното най-старо късче бе почерняло… цялото.

Европа бе пропита от зараза. Мама каза да изляза през балкона и навън по улиците нямаше никого. Всичко бе затворено.

Някакви хора със защитни облекла пръскаха по улиците, а аз дори не разбирах какво става. Автобусите също бяха празни. Навън бе като маскен бал.

Под терасата ни мина полицай и ме попита дали си нямам майка, която да ми каже, че навън е опасно. Как да му обясня, че Мама е болна и кашля много?

Върнах се в стаята и Мама бе легнала на дивана. Погледнах я в очите, а там синьо-зелени очи се въртяха бавно. Беше студена. Гледаше ме вторачено, а аз я попитах:

„Мамо, страх ме е! Кажи какво да правя! Как да те спася? От какво си болна? Искам да ти помогна, но не знам как. Мамо…“ Тя така и не ми отговори.

От тогава си стоя вкъщи. Страх ме е от тези с маските, чиито физиономии не виждам. Страх ме е да не заразя някого с това, от което си отиде Мама.

Останете си вкъщи, както каза полицаят... просто останете там.