Вие сте на концерт на любимата си група. Всичко около Вас прелива в звук и светлина, дългоочакваните изпълнители са на една ръка разстояние от Вас (може и повече), а Вие сякаш не можете да се насладите докрай на тези мигове.
И точно тогава изваждате телефона, започвате да снимате, гледайки реалността си през екрана. Първо няколко секунди. После още малко. Проверявате дали кадърът е добър.
Изпращате го на някого. Качвате сторѝ. Поглеждате дали някой е реагирал (може би чакате някого дори).
Разбира се, снимането само по себе си не е проблем, но има моменти, които искаме да запазим– първата среща с ново място, рождения ден на детето, пътуване, концерт, среща с приятели, обикновен следобед, който знаем, че някой ден ще ни липсва
Проблемът започва тогава, когато документирането престане да бъде начин да запазим преживяването и започне да се превръща в част от самото преживяване. Ние не сме просто на море- ние трябва да снимаме морето, за да докажем, че сме там.
Не сме отишли да планинарстваме, за да изживеем мига си до откат, а за да направим куп фотографии, които да публикуваме в социалните си профили след това. Какво правим ние всъщност?
Можем ли да се насладим изцяло на моментите, или искаме да ги увековечим чрез снимка или клип? Днес ще поговорим малко повече относно тази дилема. Четете в следващите редове (или между тях).
Моментът, който вече има и публика
Някога повечето моменти в живота принадлежаха само на хората, които ги преживяват. Можеше да отидеш на концерт, да се влюбиш, да пътуваш, да седнеш с приятели в някое малко заведение или просто да прекараш прекрасен следобед с близък човек– и това преживяване да остане само между вас.
Днес почти всеки момент има потенциална публика, защото е достатъчно да извадим само своя телефон. Една снимка, едно видео, едно стори и преживяването вече не е само преживяване.
То се е превърнало и в нещо, което може да бъде видяно, оценено и коментирано от хора, които изобщо не са били там. Това изглежда като дребна промяна, но всъщност променя отношенията ни с настоящето.
Когато преживяването започне да има две измерения
Има нещо дълбоко характерно за съвременния човек, като например способността да бъде едновременно вътре в даден момент и извън него, да преживява случващото се, но паралелно с това да го наблюдава като сцена, която трябва да бъде запомнена, заснета, споделена или представена по определен начин пред останалите. Докато сме на концерт, на почивка, на вечеря с приятели или просто прекарваме време с човек, когото обичаме, една част от вниманието ни може да бъде изцяло насочена към преживяването. Друга част, обаче, вече мисли как изглежда моментът отвън, дали светлината е достатъчно добра, дали снимката ще се получи, дали трябва да направим още един кадър и дали този момент заслужава да бъде публикуван.
Така едно преживяване започва да има две измерения. Първото е личното– това, което усещаме, чуваме, виждаме и преживяваме в настоящия момент.
Второто е публичното– начинът, по който този момент би изглеждал, ако бъде заснет, публикуван и видян от други хора. На пръв поглед тези две измерения могат да съществуват спокойно едно до друго, защото можем да вземем снимка, след което да оставим телефона и да продължим да се наслаждаваме на момента.
Проблемът започва, когато второто измерение постепенно започне да отнема пространство от първото и вниманието ни се премести от въпроса „Какво преживявам?“ към въпроса „Как изглежда това, което преживявам?“.
Една от особеностите на съвременния живот е, че човек все по-често може да бъде едновременно участник и наблюдател на собственото си преживяване. Намираме се някъде физически, чуваме хората около себе си, усещаме атмосферата, разговаряме, смеем се, вълнуваме се, но паралелно с това в съзнанието ни се появява още един въпро:"Как изглежда всичко това отстрани?"
По този начин вниманието се разделя на две части, като едната от тях остава в настоящето, а другата го гледа през очите на потенциалната публика. Именно това разделяне е много по-дълбоко от обикновеното желание да направим снимка. То засяга начина, по който самият човек присъства в собствения си живот.
Когато преживяваш и наблюдаваш себе си едновременно
Един от най-интересните парадокси на съвременния живот е, че човек може едновременно да участва в даден момент и да се наблюдава отвън, сякаш гледа сцена, в която самият той е главният герой. Ние преживяваме това, което ни се случва и все по-често започваме да следим и начина, по който изглеждаме, докато го преживяваме– дали изглеждаме щастливи, дали моментът е достатъчно красив, дали снимката е добра, дали думите ни звучат правилно, дали другите ще разберат колко важен е този момент за нас.
Това раздвоение може да бъде почти незабележимо. Човек стои на брега на морето, гледа залеза и усеща спокойствието на вечерта, но в същото време мисли от кой ъгъл би изглеждала най-добре снимката. Среща се с приятели и се смее искрено, но част от вниманието му вече е насочено към това дали някой не го снима.
