Оди ми, моля ти се, с една къса пола и някаква заострена нагоре капа, пияна на куче, вика: „Вещица съм“ – ма, майкооооо, я се загърни бре, моме, ке ти изстинат бъбречетата и после требе да тръчиш до чича ти доктор да ти бий инжекции в дупето. Вървим по улицата и по-надолу некакъв пиян кат‘ кирка клоун, ама такъв един размазан, клатушка се, вдига бутилката, а ти са чудиш дали така си оди по принцип или е некъв, избегал от лудницата.
Ужас бе, ужас! Да те е страх да одиш по улицата. То не са клоуни, то не са пияни мисирки, то не са некакви с маски. Абе вие кукери ли сте, депутате ли сте, к‘ви сте?
Хелоуин е утре. Това е ден, в който всички млади и не толкова вече млади хора, се преобразяват в своите най-големи кошмари, бидейки духове, вещици, злодеи от големия екран и какво ли още не. Като един пазител на българските традиции и ценности, нашият събеседник вади сандъка с народопсихологията, духва прахта от него и ни поднася своята нескромна порция от лични философии.
Ама ко туй Хелоуин ли е там, хероин ли е? То това не е ли вредно? Едно време сума ти народ си разката фамилията с туй…Я си жули рикия, поне знаеш, че кат‘ са напийш и си легнеш, на другио ден пиеш една студена вода и си кукуряк.
Едно време какви караконджуле имаше
Значи азе не знам кое ма дразни повече – ония, изтепанчените, страшните или, че пак требе да ставам на другио ден да одим да гласувам. Да идва зимата, че да се кротнем малко всичките, да си седим дома и да си жулим от пладне още.
Всека година, моме, ми тропонясват некакви дяца по вратнята, да ми искат лакомства. Жената им отваря, хваща се за главата – нема сладко у назе, дала им лукчета и ябълки. Они замерят по прозорците с яйца, не им се нравят ябълките и лукчетата.
Що така бре, детиши гъзове? Ваще едно време само шоколаде са яли. Ще ядете квото има, то и ябълките са здраве, бре, а лукчетата са да не ви болят гърлата. Па ако кажете, баче ви ке ви покани да влезете и ке ви почерпи по едно с малко луканка и салатка. Ама нема да казвате на ваще, че ше ме търсят после по нощите, да ма млатят по кикерицата.
Облекли ми са, моля ти се, като некакви караконджуле, наметнале по един чаршаф и му пробиле дупки. Леле, макя ви знае ли, че сте ѝ взеле чаршафо от леглото? Ся с какво ще покрие леглото, като чаршафо е целия в дупки и некакви петна?
Не са научени дяцата на истински български традиции, моме. Едно време, на Сурва, ги навлачаха с едни дебели мечи кожи, слагаха им едни страшни маски и накрая туряха и по един чан, да дрънкат кат‘ подскачат и да се радват. То беше радост, то беше чудесия.
И азе съм са облачал кат‘ кукер, подрипал съм кат мечка на панаир и са ми давале и пари. То тия сегашните дяца нищо не знаят. Мацат са с некакви боички, слагат некакви маски и обикалят кат гламави да просят бонбони.
Народо нема пари за хлеб, те, наще, искат шоколад. Аз и на техните са чудя, моме: Оти не вземат да ги научат на бугарски традици – как да плетат мартеници, как са боядисват яйца, да носят повече убави, традиционни носии, а не некакви провлачени гащи, дето им са видат д-тата с тях. То туй по-убаво ли е?
От ония, щурите бре, американцете, дето са трепят по улиците с пистолете и ножовки гледат. Тия са виновни. Те ни донесоха Хероуин, те ни дадоха наркотиците, те направиха наще деца просяци за шоколаде.
Бугарите не требе да са учим на просия. И без това сме без пукната пара, ама все за един бонбон ке имаме нек‘ви центове. Ко ше ми ги учат от малки да взимат чуждото? Чуждото са взима с далаверка бре, не с просия. Ама то и за т‘ва акъл си требе…
Първи път Хероуин, втори път нема да повторим
Помним азе пръвата годин‘, кат‘ додохме тука, у Софията с жената и са нанесохме, една вечер идат и ми тропат цела тумба дяца на вратнята. Ама тропат на пожар, събуди‘а комшулуците, та чак до бай ти Миле са чу.
К‘во да правим, отварям азе, че помислих, че раздават от ония списанията за промоциите в Билла. Гледам азе, они един метър над земята, таквиз страшни уж и крещят…Оф, к‘во крещяха, ся?
Абе искаха лакомства. Седим азе, вдигам веждаци, за първи път ми са случва, викам им: „Сладко имам от сливи и от дюли, да си избират“. Не, бре, не щат таквоз сладко, викам им: „Аре, влазайте, баче ви са ке ви почерпи как той си знае.“ Они влезоха, жената изтръпна, азе ги поканих на масата, сипах им от мойта напитка и им думам: „Не питайте, пийте и не казвайте на ваще“. Они такова едно, помирисаха чашите, сбърчи‘а носове, викат, че не щат, гадно им било.
ААААААААААА, рикията ми нема да обиждате, ей! К‘во сакате? Вино с балончета? Сокчета? К‘ви мъже ще станете, бре? Кат‘ нема казарма, поне са научете да пиете рикия кат‘ белите бугаре.
Опитах се, нарезах малко мезе, луканчица, салатка, туй-онуй – не щат, ли, не щат. Аааа, че нема да ви са молим, я. Я марш от тука! Тука са жули само убава, гроздова, домашна рикия и са пуцат само убави бугарски манджи. У моя дом Хероуин не. Коги ония, алтавите си сложат мартеничка и почнат да въртят баници, тогава язе ке се маскирам кат хампир и ке одим да просим за сладко.
Аре, със здраве, и не им отваряй ако ти затропат у събота. Туй не е убава бугарска ра‘ота…
