Когато гората утихне и слънцето залезе, тогава силите на могъщата природа призовават всички свои същества, живеещи на границата между реалността и мистичната неземна вселена. Преди хората да назоват планините, преди пътищата да прережат горските системи и преди светът да бъде подреден в карти, и закономерности, природата е говорела на своя чудноват език.
В песента на листата и ромоленето на водата, в красотата на утринната и на вечерната мъгла, над поляните са живеели митологични същества, които не принадлежат нито на света на боговете, нито на хората, обречени да се лутат между невидими граници с ефирност и неземна красота.
Днес ще поговорим за самодивите – приказни образи, навяващи древни спомени на времена, в които човекът е бил привличан с невидим магнит към дивата красота, която не може да бъде притежавана. Под различни имена и форми този образ се среща в много митологии – гръцки нимфи, скандинавски елфи, славянски русалки и шотландски бааван ши.
Нека се фокусираме върху нашите красиви и същевременно толкова забранени женски образи, а след това направим препратки с другите същества, които се доближават физически до тях.
Самодивската природа
Самодивите са наричани още самовили, видевки, юди и юдявки. Това да душите на млади жени или неопявани булки с некръстени деца с невидима материя, явяващи се напролет, през Велики пости до Великден. Много често те могат да бъдат видени между сряда и петък, както и на големи празници, като Спасовден.
За това, че са били приживе грешни, те са осъдени да се лутат, обречени между земята и небето. Те се превръщат в най-големите врагове на човека със своята отмъстителност и зла орисия.
Когато им бъде навредено по някакъв начин, те са готови да вдигнат „злосторника“ до синьото небе, хвърляйки го със страхотна сила натам. Други вярват, че те носят лъкове и стрели, готови да обезлюдят цели села без причина.
Прочутата самодивска хубост
Словосъчетанието „самодивска хубост“ навлиза все повече в речника на българите, носейки значението на ненадмината и чиста красота. Но нека не забравяме обаче, че този див чар е измамен и покоряващ вовеки всеки един мъж, дръзнал макар и за миг да я зърне.
Те се явяват като млади жени, облечени в прозрачни бели ризи, под които се крие тяхната съблазнителна снага. Именно там е и тяхната могъща сила. Те носят със себе си було, което ако бъде откраднато от обикновен момък, тяхната свръхестествена сила изчезва и самодивата се превръща в обикновена жена.
Тяхната земна участ е твърде обикновена и противоречива на тяхната неземна такава. Те имат коси, дълги до земята, а когато ги разресват, те се стелят тънки и светли по най-високите планински върхове. На главите си носят венец от самодивско цвете, като с него омайват заблудените мъже.
Те имат и криле, които се намират под мишниците им, а летенето им много често се сравнява с полъха на тих, лек ветрец. Никога няма да бъдат видени сами – те се движат на групички, пазейки се взаимно, пеейки и танцувайки в кръг. Техните песни и викове могат да бъдат чути от километри, и ето затова много хора, живеещи в близост до любимите им места, залостват здраво вратите и пускат кепенците на прозорците си.
Срещата със самодиви
Да срещнете самодива много често се равнява на неизбежно проклятие и фатален край за Вас самите. Закъснелите от работа мъже често биват хващани на хорото, като им се дава да пият вино от бъклица.
Хората, които разкъсат хорото им или заспят на самодивско място, ги чака зла участ, като болестта най-често бива схващане или подуване на определена част от тялото. Те нападат повече по-уязвимите момъци, появявайки се под формата на вихрушки.
Ако тази вихрушка отнесе шапка или друга вещ, то тя не трябва да се гони, докато на мястото, на което е паднала, не се остави парче хляб със сол. Ако някой види самодива, то той не бива да бяга или да показва какъвто и да е страх към нея, както и да пие вода от техните кладенци. Той трябва да спре на едно място и да изчака да пропеят петлите, за да могат да се скрият с идването на утринта.
Опасният женски чар в различните митологии по света
На едно по-глобално и дълбоко ниво самодивата е архетип на неукротимата прокълната женска природа. Тя е символ на природните стихии, които не могат да бъдат притежавани, както и предупреждение срещу човешката алчност, и самоувереност.
Подобно на вилите от общославянската митология, те могат да летят, да пеят и танцуват, свързани са с планините и ветровете, но тези същества могат да лекуват ранени и болни хора. Древногръцките нимфи също се доближават до самодивите, поради това, че са красиви и обитават гори, води и планини.
Съблазънта на самодивата се доближава до тази на русалката в източнославянската митология, която често е обречената душа на починалата девойка, с проклета участ да съблазнява, но не и да бъде вярна съпруга. Това, което тук ги различава обаче е, че русалките са свързани със смъртта, докато самодивите – с живата и неопитомена сила на природата.
