Ако някога сте се чудили защо политическите дебати преминават в тотален хаос в България, обърнете се към политическото сектантство и племенната култура. Тази идеологична шизофрения се ражда точно в утробата на нашето общество, където когнитивният дисонанс е по-разпространен от настинката през зимния сезон.
В началото бе либерализмът – идеология, която по принцип проповядва свободата като най-висша ценност, но с времето еволюира по начини, които често се сблъскват с нея.
Всичко това е особено видимо в нашето българско общество, където либералните догми често предписват регулации и цензури, които накрая ограничават същата тази свобода на словото, която твърдят, че защитават.
Резултатът?
Пълно когнитивно раздробяване, където едни и същи хора, които парадират с плакати за свобода, аплодират закони, които възпират тази свобода.
Парадоксът се задълбочава.
Представете си човек, който в един момент трябва да бъде бял, в друг - черен, а между тях – нищо.
Няма сиво, няма нюанси. Иначе може да потърсиш т.нар. Вариант 3, който не е изгоден нито за едните, нито за другите.
Трябва да избереш страна и да я защитаваш с всички сили, колкото и да е абсурдна или самоунищожителна.
Хората, изправени пред такъв дисонанс, често избират да се укрепят в своите убеждения със сектантска ревност – не защото са убедени в истинността им, а защото това е единственият начин да не се сринат психически под тежестта на вътрешните си противоречия.
В едно общество, което гладува за ред и хармония се забелязва безспирно търсене на врагове в опит за широкомащабно горене на вещици, често изкуствено създадени, за да служат като лепило, което да обединява различията.
Създава се неприятелския образ. Враг, който да укрепва вътрешната стабилност, без да показва пропукванията вътре в общественото тяло. Ад, от който да те е страх и догма, която да те пороби, докато пропагандира свобода.
Такива „външни“ врагове често са политическите племена от другия тип като консерваторите и патриотите например – обявени за ретроградни, глупави, грозни и всичко най-лошо, включително разбира се и абсолютно неоспоримия „факт“, потвърден от тези политически сервитьори, наречени „фактчекъри“, които са обяздили истината до краен предел, че тези същите неизбежно са и слуги на Путин, Ким Чен-Ун и Али Хаменей.
Проблемът се задълбочава от непрекъснатото жонглиране с мнения и стандарти, което води до дълбоко разделение в обществото.
Това сектантско поведение не е решение, а болест. Болест, която ясно виждаме в радикалния ислям или еко борбите, чиито аргументи убеждават средностатистическия работник във Филипините, но не и мислещия човек в България.
Това сектантство се храни с двойните стандарти и възпроизвежда култура, в която истината е просто въпрос на гледна точка – всеки вярва в своята истина.
Всеки сам си преценя!
В такава обстановка когнитивният дисонанс не е изключение, а правило, механизъм за справяне с ежедневието. Иначе просто умнокрасивитетът ще се побърка и ще трябва да идват онези хора с белите престилки, за да го приберат при другите му приятели, които вместо за човек-жираф клонят по-скоро към класическото патологично „Аз съм Наполеон!“.
Политическото сектантство представлява патологичен отговор на когнитивния дисонанс, превърнал се в културен норматив, механизъм, начин на живот.
Това е вид панацея, но такава, която води към унищожение, а не към изцеление.
Поучението е, че свободата на словото включва не само правото да изразяваш себе си, но и отговорността да слушаш другите.
Докато не приемем това, ще останем затворници в собствените си идеологически лабиринти, в които светлината на разбирателството рядко прониква, защото случайно може да разкрие грозната ментална дупка на нашето същество с всичките ѝ недостатъци, окъпани от лъчите на знанието и критичното мислене.
Обществото се задушава под тежестта на несвързаните идейни фикции, които се борят за превъзходство, без да осъзнават, че самите те са част от машината, която поддържа техния дисонанс.
Неразбирайки, че се променяме, за да валидираме тезите си, ние постепенно се превръщаме в сектанти, готови да водят собствен Джихад.
