Струнната теория е сложна и мъртва! Да живеят надеждите, които все някога ще умрат последни! Понякога тайната на сладката любов се крие в преследването на дивия чар, който прави душата жива и копнееща за страст и силни емоции под звуците на любимия музикален инструмент.
Музикантите винаги са били онези личности в живота, които гордо зачеркват дълги списъци с имена, които в някакъв момент скромно или не чак толкова са фигурирали като прожектори, взети от магазин за едно левче. Музикантите са онези чаровни, мъжествени зверове, които се радват на женското внимание, хвърлените по сцената сутиени (по възможност чашка “85D”) и чувствените хвалебствия за техния уникален и неподражаем талант.
А жените? Тези милеещи за внимание нежни грации, които бленуват за серенади под дъжда и неспирен, див купон, крадат мигове, макар и понякога едносекундни, запечатват ги в своя съзнателен албум и гордо вдигат нослета. Купуват си още и още провокативно бельо, а след това го захвърлят отново с надежди нови – магазините за бельо обожават тези свои лоялни клиентки.
Цикълът е безкраен, а истината – твърде болезнена понякога, че да бъде побрана в една крехка и чуплива психична коруба. Текстът има своя горчив послевкус, получен при смесицата между две ключови съставки – реалност и илюзия.
Статията не цели да обърка или прикове към обида всички свои читатели, напротив – тя разгръща тема, за която се говори само на маса или на по цигара на терасата. Темата е многопластова, с психологически поглед и доказателства, че традицията, започната от десетилетия насам, продължава и днес с носталгия към времената на глем културата, разгулния живот и анархията в човешките взаимоотношения.
Мамо, аз съм „групи“
Нека да направим едно кратко уточнение за значението на думата „групи“ (от англ. “groupie”) – тя не е множествената форма на думата „група“ – тя е общо название на група от жени, които изпитват емоционално и сексуално влечение към музиканти. Този културен феномен се появява още през 60-те и 70-те години на миналия век и до ден днешен ефирно се движи над съвременността и чувствата на хората.
Групито е призвание, което не се печели с малко усилия. В интервю в списание “Rolling Stones” жена, на име Анри, която определя себе си като „ветеранка в груповата общност“, заявява гордо: „Да си групи е работа на пълен работен ден. Нещо като да си музикант. Имаш две или три приятелки, с които се мотаеш и оставаш толкова ефирен и интелектуално просветен, колкото група музиканти. Трябва да го правиш ако искаш да имаш какво да предложиш. В края на краищата, групи е момиче с нестопанска цел. Като японска гейша в много отношения – и приятелка, и икономка, и почти всичко, от което се нуждае музикантът.“
За групитата печеленето на внимание се усеща като борба за надмощие между два лъва в разгонен период. Но тук ролите между половете се разводняват, а самочувствието на музиканта е като неговата алкохолна жажда – никога една чаша с „Джак“ не е достатъчна, а ледовете разводняват наситеността на горчивата есенция…не са нужни.
Групитата могат да бъдат жени на всяка една възраст – от неосъзнати и наивни 18 -годишни през търсещите все още своя път 25 – годишни до напълно отчаяните 40 -годишни. Те могат да бъдат верни съпруги, могат да бъдат истински сексуални пантери, но и верни приятели. Те търсят не просто чуждото внимание, но и уважение, за да тропнат накрая по масата, противопоставяйки се на теорията, че „всички мъже са еднакви“.
Психиката на различните жени върти своя индивидуален механизъм, чрез различни очаквания, мечти и цели. Някои обикалят със своите пълни с имена тефтери като бирници от адрес до адрес, а други чакат със замъгления си от надежди поглед и тренираното си ухо поредния или последния минорен акорд на празните обещания.
Идолизираният образ е толкова наситен и ярък в тяхното съзнание, че в един момент, подобно на глинена фигурка, той започва да се огъва и да приема всякакви причудливи форми на своя характер така, че да паснат на изискванията на неговата вярна, болна фенка. Реалната преценка за ситуацията в която се намира тя, потъва като голямо парче метал в Световния океан, а илюзията пък заема върха на айсберга, в който навярно Титаник преди години се е сблъскал.
Скъсаните струни се подменят, нали
Всеки музикант е късал своите струни, които понякога драматично се изскачат от грифа и целенасочено, може би се насочват към окото. Има една група от хора, която с не толкова много информираност, колкото увереност в това, което говорят, завяват, че истинският музикант се познава по многото скъсани струни – това е знак за страст и отдаденост. А къде класираме мазолите по пръстите?
Често това означава и липса на контрол, и лоша техника. Скъсаната струна е ненужна струна и лесно може да бъде подменена с нова. Това е един безкраен парадокс на изкуството – то се ражда в хаос от напрежение между контрол и разпад, формулирайки начина на живот и човешките взаимоотношения.
Не случайно думата „струна“ е в женски род – ако беше в мъжки род, то най-вероятно нямаше да бъде толкова податлива на скъсване заради напрежение от усилия, натиск и страст. Всички струни на китарата или бас китарата носят звънливостта на женските имена на всички онези излъгани фенки, чиито илюзии могат да бъдат част от цяла една наука, интересна за изследване и провокация.
A в Ада става толкова пренаселено с музиканти, че човек, попаднал там, винаги може да се спъне в някоя скъсана, стърчаща струна и да падне позорно в горещ басейн от лава. А самият Дявол – не, той не носи тризъбец…нито „Прада“ – той върви гордо със своята китара, чийто гриф пронизва души, сърца и закърнели мозъци.
Струнната теория е жива! Но тя вече не се позовава на физически теории, а на бурния ритъм на женското присъствие в света на един музикант, което може да се клонира, да се моделира и трансформира в различни форми (по възможност чашка “85D”) и нюанси (рус, ама може и черен).
