Никога няма да си простя, че негодувах срещу следобедния сън в детската градина. Спомням си как нямах търпение тези два часа да свършат, за да може отново да тичам и играя с другите деца.
Сега бих дала всичко дори за 15-минутна дрямка по време на обедната почивка. Но уви – вече сме възрастни и трябва да се държим като такива, без значение колко трудно е това.
Също си спомням, че като бяхме деца винаги си играехме на големи хора. Измисляхме си какво работим, къде живеем, беряхме „пари“ от дърветата и се преструвахме на възрастни. Сега осъзнавам колко нелепо е било желанието да опитаме от „истинския живот“ на толкова крехка възраст.
Питам се защо тогава никой не ни каза, че животът на възрастните не е толкова забавен, колкото го правихме да изглежда.
Децата искат да пораснат, защото не знаят какво ги очаква
Може би това е най-рационалното обяснение защо всяко едно дете гледа с вълнение в бъдещето, когато ще е голям и независим човек. Няма как на една крехка възраст децата да осъзнаят, че с независимостта идва и отговорността – към обществото, към спазването на правилата на живота, към самите себе си.
Голяма част от ежедневието на възрастните остава скрита за децата. Когато бях дете нямах търпение да порасна, за да „ходя където си искам“ и „да правя каквото си искам“ без да осъзнавам, че това има последици, за които аз трябва да отговарям.
Отговорността, която идва с настъпването на всяка една възраст нараства в обратна посока на невинността, която носим в себе си като деца. Опознаването на света отнема романтичната ни представа за него. Колкото повече порастваме и разширяваме хоризонта си, толкова повече осъзнаваме, че май беше по-добре, когато беряхме „пари“ от дърветата.
Родителите – супергероите на всяко дете
Когато сме деца идеализираме възрастните около нас и мечтаем някой ден да приличаме на тях. Имитираме нашите родители, лели, чичовци и по-големи братя и сестри с цел някой ден наистина да станем като тях. Така без да осъзнаваме поставяме граници на своята индивидуалност.
- „Каква искаш да станеш като пораснеш?“
- „Искам да съм като мама/тате.“
Едва ли като деца виждаме всичко, което мама/тате прави за семейството, но все пак ние искаме да сме като тях.
Колкото и много да е повлиял семейният модел на изграждането ни като личности, не трябва да се стремим да подражаваме на родителите си във всяко отношение. Живеенето според чужд пример, дори и това да е този на родителите ни, поражда чувство на тревожност.
За къде бързаме
Няма значение на каква възраст сме – ние винаги бързаме да станем по-зрели, по-богати, по-успешни без да се замисляме какво ще ни коства това. Истината е, че с всяка изминала година все повече се отдалечаваме от безгрижието на детството в стремеж да сме по-независими.
Нека поспрем малко и се върнем в онези безгрижни дни, в които играехме на криеница и живеехме в настоящето. За някои са далечно минало, за други не толкова, но щом чувството е останало в нас, значи все още има частица от детството, към която е хубаво да се връщаме от време на време.
