Днес е понеделник и хубава вест ни зарадва още от сутринта. Сред българските медии бе разпространено нещо, което в началото бе под формата на суров слух, но в последствие се превърна в нещо важно и достоверно.
„Отпадат забраните за паркове и градинки!“ – гласяха топ заглавията в новинарските сайтове още от късните часове на изминалата нощ.
Сякаш нямаха търпение да ни изненадат и пуснаха новините от по-рано, че днес като станем да разопаковаме подаръците.
Абе, „фифти-фифти“ е работата
Да, аз разопаковах подаръците със същото онова вълнение, с което ги разкъсвам на Коледа или рожден ден.
С грейнали очи и зяпнала уста бях, когато четох заглавието и препусках по редовете на долу четейки ги наполовина, защото нямах търпение.
Стигнах обаче до заветната точка с ограниченията. Посочени бяха отново часове и времеви диапазони, в които трябва да влизаме, да излизаме, ще ни следят, ще ни гледат какво правим вътре и все такива нелепи мерки от страна на властите.
Като ще го правим – да е като хората!
Аз съм за! С този начин на мислене далеч се стига.
Като ще го правим, да го правим като хората – като ще отпускаме нещо, да е без страх и да е в пълния му размер.
Защо властите очакват да пуснат хората по паркове и градинки и да замерват по час кога да излизат и кога да влизат.
Намеренията за въвеждане на подобен тип наредби моментално ми напомни за такса „Плаж“, която е била на мода на времето.
По-възрастните от мен са ми разказвали как във време оно́, когато отиваш на плаж плащаш такса за това, че ползваш плажни територии.
Това обаче пак е било по-добро решение, защото след заплащането на таксата ползваш плажа колкото ти се иска, а не следиш времето, в което трябва да излезеш от водата, да ти изчисляват колко лежиш на пясъка, та накрая да те избутат, защото нямало място за съседа ти по хавлия.
Остава да видим дали ще има място по алеите идните три почивни дни.
Ами целта? Да няма струпвания!
Сега, драги властимащи, няма как да няма струпвания. Отговорът на въпросите, които така сериозно си задавате, стои точно пред вас.
Пред вас има народ, на който му липсват определени аспекти от живота. Тук никой не говори за ходене по барове, кръчми и дискотеки.
Става въпрос за обикновена разходка по брега на морето – там, където пясък и вода се целуват, а босите влюбени усещат нежната прегръдка на бриза, правеща любовта лека като перце.
Това им забраниха, това им отнеха не само на влюбените, а на всички хора.
Страшно стана и това не успя да се скрие от никого. Нормално е всички да се притесняват от последствията.
Защото те далеч не са само това, че има ръст на безработица, ръст на престъпността заради битовите кражби, ръст на повечето лоши неща, които може да се случат.
Хората търпят безпаричие, когато има свобода и любов, но когато ги няма, когато им ги отнемеш, няма недоимък, който да е поносим.
Затова е страшно. Сега е лесно – стоим си вкъщи, не харчим много и нямаме особени грижи, освен над главите да свети, да си осигурим топъл душ и достатъчно храна.
Въпросът е колко страшно ще е след карантината. Въпросът е в заглавието на този текст.
Забрани или облекчения?
Страшно е, защото забраните са лесни, но облекченията – неизвестни. Това плаши хората, които не познават бъдещето.
Ние, забързаните, кариеристите, карахме ежедневието си под тотален график. Сутрин ставаме, правим сутрешния си крос из кварталните улички, прибираме се вкъщи, влизаме за бъз душ, затваряме първите си две кафета в термос, оправяме чантата за фитнеса след работа и тръгваме.
И така всеки един единствен ден! Тогава познавахме бъдещето – можехме да предскажем утре на база спомени от вчера и помислите от днес.
Беше лесна игра с времето, защото знаехме, че ще загубим и не се стремяхме към нищо друго освен да стигне и да не ни прави проблеми.
Да, но постепенно се заинатихме и започнахме да правим опити да се опълчим на времето.
Но забравихме, че то е в близки отношения с природата, а тя не прощава на онези, дръзнали да се изправят срещу нея. Парадоксът е в това, че тя ни наказа, а ние искаме отново да се върнем в нея.
Искаме отново да стъпваме боси по меката трева и да правим всички онези хубави неща, които преди взимахме за даденост, защото „Природата ще прости всичките ни грешки – тя е за това!“.
Показа ни тя, обаче, че не е създадена за това да прощава безкрайно и ни го показа по най-бруталния начин – отне ни свободата да правим избори, да излизаме от вкъщи.
Тя дори не иска да ни вижда и затова принуди властите да ни наложат носенето на маски като задължително.
Представете си колко ни мрази, а ние отново търсим варианти да ѝ се натрапим също толкова невъзпитано, колкото го правихме и преди.
Не дай боже облекчения!
Страхът е на няколко нива – от евентуалната неизвестност и рестарта на всичко след подновяването на нормалния живот до това „Имам ли право сега да отида в парка?“.
Страхът е на няколко нива – от болката, носена в спомените на онези, преживели карантината, до радостта в края, която ще я притъпи.
Страхът е на няколко нива – ние от Природата и Природата от нас.
