От няколко дни подготвям това „писмо“. Гледайки варненското море през тези топли, пролетни дни, ми хрумна да напиша писмо до въображаем мой приятел от страна, която не е покосена от коронавируса.
Писах го по детски му. Представих си, че го пише едно пораснало дете. А може би не е плод на илюзия. Май сега всички сме така – пораснахме, но детското продължава да живее в нас.
Ще Ви запозная с онова, което написах в писмото до моя приятел. Не знам защо, но се получи дълго и се извинявам, че не пестя хартия. Нали сега трябва да сме ЕКО…
Изписана картина
Писмо от мен. До теб.
„Е, стари мой приятелю, карантина е! Най-вероятно чуваш и разбираш какво става по света. При вас го няма този хаос навсякъде.
Тук паниката е във всичко. Хората се обезличиха. Станаха еднакви, защото носят маски и се крият зад тях сякаш всеки е по-опасен от другия. Понякога си мисля, че така ще остане завинаги.
Ти знаеш колко обичам Морето. То винаги ме е вдъхновявало да пиша. Чел си стиховете ми на тема вода, гларуси, изкъпани тетраподи, пропити със сол и пясък. То ми помага във всеки куплет и се е вкопчило там. Затова го изписвам с главна буква.
Е, стари мой приятелю, Морето сякаш също е болно. Не говори много. Не, че аз слизам редовно в тези времена. Във Варна съм вече от няколко седмици и нещата са ужасни.
Този иначе кипящ град никога не е бил толкова мълчалив. Оприличавам го на себе си, когато излязох с момиче за първи път. Помниш, аз ти разказвах за нея. Да, знам, че бе преди много време. Виж къде ни доведоха годините.
Морето го боли. Самотно е и плаче. Всяка вечер спуска мъгли, за да си донася изкуствено успокоение. Досущ като всички онези хора с маски по улицата.
Мъглата покрива рибарските мрежи, изоставени от последния риболов и гали моето Море. То, милото, се протяга към нея с вълните си и грабва поредната измъчена глътка въздух.
Фарът бди със сетни сили. И той е много изморен. Другите не виждат, но аз го познавам след многото разговори с него. Опитва се да диктува правилата, но мъглата е скрила и него. През нейната сянка се прокрадва плахият му глас.
Е, стари мой приятелю, не минава и без корабчета. Има един много голям. Принудиха го да спусне котва край морския град. Бряг и палуба никога не са били толкова близо. Почти се целуват. Толкова страстно се приближават по няколко пъти на ден. По време на отлив – когато брегът се осмели да се приближи към водата.
Толкова са сладки тези двамата с тяхната детска любов. Досущ като хората. Те само, че за разлика от нас имат правото да се виждат във времена на карантина.
Е, стари мой приятелю, такова е положението тук. Надявам се с цялото си сърце нещата да се оправят и отново да ти пращам снимки на брега, въоръжен само по хавлия и бутилка вода. Да съм усмихнат и заобиколен от приятели.
Без маски.“
Откровение
Написах писмото и за малко си помислих, че нямам какво повече да кажа по темата. Веднага след това се сетих, че едва ли съм единствения, на който му липсват различни неща от всекидневието.
След това извърнах глава и погледът ми срещна календара. Той ми подсказа, че днес е последният ден от седмицата, а всички знаем, че петъкът е специален.
Ден, в който сме длъжни да сме по-усмихнати и да не обръщаме внимание на онова, което ни натъжава.
Дилемата, пред която бях изправен, бе между следните две неща – да напиша обзор на поредната изминала седмица, в която изтърпяхме робството на коронавируса.
Другият път, по който можех да поема, бе това да се опитам да повдигна духа ви. На всички вас, които заслужават овации, че търпят и изпълняват наредби.
Може би вече познавате моя стил и онова, в което вярвам. Никога не бих погледнал на нещата от сериозната им страна.
По-скоро бих спрял да пиша, отколкото да приема задачата да гледам на нещата с онзи безличен поглед, отнемащ цвета на всичко.
Хора, помнете, че навън все още има зелени стръкчета трева, никнещи не просто защото е пролет.
Излизат над земята с една единствена цел – да напомня на нас, почти обезверените, че все още има време за живот.
Ще го вярваме докато можем да виждаме зеления цвят, останал единствен навън. Да дишаме чистия въздух заради липсата на коли, и да чуваме песента на птиците, които пеят за нас.
Природният жив ритъм не е спрял. Напротив, мелодията се увеличи, защото ние намалихме шума, който вдигаме. Мога да призная, че си липсваме. Това ще е временно.
На родителите, които не знаят кога отново ще видят децата си заради забраните за пътуване, посветих този свой стих. Малко море, малко любов, малко тъга…
Честит петък!
Майко, помни ме
Ти все ме изпращаш леко сълзлива,
от Вкъщи до оназ' планина.
Майко, помни ме, не ще си отида
без да има в мен морска следа!
Варна - втората майка!
В живота ми втора жена.
Ти ме отгледа, ти ме откърми
със солената морска вода!
А когато се върна пораснал,
на прага за кратко ще спра.
Ще викна, да знаеш кой иде,
и да ме пуснеш пак у дома.
