"През криза се минава с лишения, мобилизация и единство. Затова ме боли, когато сме разделени" – това спомена премиерът на България Бойко Борисов в свое изявление пред медиите през вчерашния ден. Коментарът бе във връзка с наложеното вето от президента Румен Радев.
Та, сега на въпроса. Единни ли сме всъщност?
През времена на криза страх обзема нацията. Във времената, в които коронавирусът вилнее в цял свят и респектирайки човечеството взима своите жертви, българинът сякаш се понаучи да играе отборно.
Припомни си, че има възрастни и самотни хора. Започна да дарява парични средства, дрехи, провизии и други необходими неща не само по Коледа и Великден. Усвои едно много важно нещо – да бъде състрадателен. Да проявява емпатия.
Българинът се сети, че има родители, на които не е лошо от време на време да се помага. Българинът се запозна с дисциплината.
С чувството да бъде благодарен – я за деня, в който става здрав и способен, я за яденето, което е сервирано на масата му.
По света, че у нас
Във времена, в които телефонната връзка остана единственото средство да поддържаме контакти, на българина сякаш му хрумна, че може да се обажда по телефона на хората от близкото си обкръжение.
При това, да им звъни не само при нужда от тях или по работа. Българинът се научи да казва: „Здравей, как си?“; „Привет, добре ли си?“; „Надявам се да сте здрави!“.
Голяма част от сънародниците ни в активна възраст се прибраха от чужбина, за да се грижат за болните си родители или за самотните си баба или дядо. Българинът взе да дава от залъка си, за да може и някой друг да е добре. Жив да не бях!
Българинът започна да обръща внимание на онези свои съседи, които произвеждат хранителни продукти сами.
Чак взе и да си купува от тях. Започна от прясно мляко, па стигна до сирене, кашкавал и яйца.
Значителен процент нашенци приеха да живеят с мисълта, че да живееш на село не е срамно. Взеха отпуски. Стегнаха куфари, натовариха провизии в багажника и скочиха по колите.
Пътуваха почти ден до кътчета на България, чието съществуване до скоро бяха забравили. Устроиха се.
Започнаха да си говорят с възрастните на един език. От скоро даже разбрах, че даже ги поздравяват по улицата. Браво!
Айде, прави извода, че нямам време
Не лъжи, че нямаш време. Точно в тези седмици имаш време, че даже и в излишък. Никой не вярва, че нямаш време.
Но добре… изводът е, че нито един от кабинетите, които бяха в управлението през близките десетилетия, не ни „оправи“ така, както коронавирусът ни стегна за две-три седмици.
Може би се налагаше да видим и преживеем нещо подобно, за да започнем да вярваме. Да повярваме в нещо, което отдавна се зове „Промяната“.
