Днес е първият работен ден след великденските празници и дълбоко съжаляваме, че се налага да отбележим скръбната вест за смъртта на един велик, уважаван и напълно неподправен журналист.
Милен Цветков – едно от най-разпознаваемите лица на българския телевизионен екран, си отиде след автомобилна екзекуция в иначе пустата столица.
Навръх Великден, журналистическият великан Милен Цветков издъхва в линейка, на път за „Пирогов“.
Медиците от бърза помощ заявяват, че е имал пулс, когато е качен в линейката, но Цветков е имал изключително сериозни рани, които го привеждат в състояние на смърт.
Ситуацията е ясна за всички. Изписаха се стотици, та дори хиляди постове за това как не трябва да караме пияни, как наркоманите трябва да бъдат разстрелвани, но нека поспрем за миг. За Милен Цветков това щяха да са празни приказки.
В първите мигове след инцидента
В първите минути след като прочетох тази новина, може би нормално, но не повярвах. Проверих няколко източника и чак тогава реагирах като възкликнах:
„Ние сме една много упоена нация…“
Да, може би е в стил на Милен. Не споделих почти с никого какво мисля за случилото се, но не е, защото нямам мнение. Тъжа за тази една нелепа загуба – това е единствената причина.
Какво си спомних?
Знаеш ли, читателю, откривах себе си в Милен Цветков. Всеки един път, в който се захласвах пред телевизионния екран, вниманието ми биваше безпомощно оковано във веригите на говора, на маниерите и професионализма на Милен Цветков.
Той успяваше винаги да омагьоса съзнанието на зрителя и рязко превземаше неговото време. Правеше нещата да изглеждат лесни, приятни и независими.
Още от ранните години, в които гледам телевизия, този човек се открояваше. Не желая той да бъде поредната известна личност, за която просто е модерно да скърбиш, като смениш профилната си снимка с черна лентичка на бял фон.
Черното е друго
Манталитетът ни е черен. Черни са разбиранията ни български, както и всичко, което произлиза от тях.
Черни са съзнанията ни, защото сме упоени. Караме с бясна скорост към стена и без капка спирачен път се блъскаме в нея, за да я разрушим.
Така ли искаме да ни запомнят? Като хора с черни умове – вечните песимисти за „оправията“, в която Цветков така искрено вярваше.
Вярваше той, но дълбоко в него бе заровена тази вяра. Пред камерите в телевизионните студия той бе изградил един съвсем различен образ – като всеки журналист. Нима това не е нормално?
Всеки, занимаващ се с журналистика, публицистика или просто писане, знае, че из редовете си един, навън си друг.
Защото това раздвоение е цената, която трябва да платим за гениалността, прозираща в сложната съвкупност от думи и словосъчетания, с която всекидневно даряваме света.
Раздвоението, което имаше и Милен Цветков – баща, водещ, патриарх на българската журналистика.
Човек, който не следваше утъпкани пътеки, той показваше неоткрити пътища, негови пътища, правени по интуицията журналистическа.
Път с предимство
Милен Цветков създаваше впечатлението, че не може да бъде спрян. Червената светлина на светофара обаче успя да го спре.
И той изчаква своя момент да потегли отново с онази предавка, която винаги му осигуряваше постоянния път напред.
Но бе екзекутиран… зеленото светна отново, но под него нямаше кой да потегли и премине. Под зелената светлина никой не се възползва от полагащо му се предимство. Никой не премина линията.
Под един столичен светофар българската журналистика изгуби едно от своите най-остри оръжия, носещо истина, изразена с разрушителна прямота.
Милен Цветков пое и измина много пътища, но тогава, когато неговият път бе с предимство, него вече го нямаше, за да се възползва от него.
Зелено, жълто, червено, жълто, зелено…
Последователността е ясна. Драматургията веднага ще обземе журналистическите творчески души, които няма да спрат да упражняват своя талант, за да внесат още и още драма в тази ситуация, пълна с неподправена тъга.
Светофарът е продължил да свети в познатата последователност. Отдолу, под него обаче, нещата са излезли от обичайния ред.
Сега, журналистиката трябва да се научи сама да носи истина, да бъде точна и изключително директна.
Да бъде смъртоносна за онези, дръзнали да нарушат закон, да вземат от нямащите, или да дадат на имащите още повече.
Журналистиката трябва да бъде силна, за да накаже, да търси и да намира. Да се съвземе от този шамар, нанесен от Кръга „БЕЗсмисъл“ – „Връзкарщина“, „Келешлък“ и „Беззаконие“.
Журналистико мила, събуди се и продължи напред. Милен Цветков си тръгна тихо, но ти създай шума, за да може властта на „БЕЗсмисъл“ да секне тук.
„Маймуно мръсна“
Предполагам, повечето от вас помнят този така ярък момент, в който Милен Цветков бе сурово нападнат от зрител, обадил се в студиото. Маймуните сега са другаде.
Човекоподобните се возиха в луксозен джип. С него те обезоръжиха българската журналистика и преобърнаха нещата в нея с главата надолу.
Вярвам, че за приматите обаче последствия ще има. Журналистиката не е лесен враг.
Тя е шумна, тя е опърничава и на моменти вулгарна в случаи, в които се врежеш неподготвен в нея. А приматите влязоха упоени – досущ като народа ни.
Няколко подчовеци, опитващи се упоени да заобиколят правилата и да минат на червено, бяха спрени от журналистиката, която винаги се опитва да е на правилното място. Това ако не е показателно за цялата ни нация, то Милен Цветков си отиде напразно.
