Отдавна беше, кога за пръв път чух майка си да иска от съседката сол. Гласът й – тих и мек, сякаш шепнеше на листата на стария орех, който клонеше над двора. Протегнала шепи, тя стоеше на прага на вратата и молеше, като че ли не беше стопанката на нашия дом, ами бедна странница. А аз стоях в сянката, прикрит зад открехнатата порта, и наблюдавах.
Съседката, гърбава женица, прегърбена от теглото на грижите и дните, подаде малка глинена чашка със сол, която майка ми прие с благодарност и поклон. Сетне, с бавни крачки, се запъти към кухнята. Аз влязох след нея, леко смутен и объркан от видяното. Нима не беше вярно, че сол имахме в изобилие? Бялата сол в дървеното сандъче, току-що донесена от кръчмата, си стоеше на рафта. Защо тогава искаше от съседката? Този въпрос не ми даваше мира.
– Мамо, защо искаш сол, когато имаме достатъчно? – попитах я с леко укорителен глас, а тя се обърна към мен, като че ли знаеше, че този въпрос ще дойде. Очите й – уморени, но добри, се задържаха на лицето ми за миг, а сетне отново се загледа в чашката със сол.
– Виждаш ли, чедо, – започна тя тихо, – нашите съседи нямат много. Хора бедни, сиромаси, свикнали са да се лишават. Често идват при нас да поискат нещо – малко брашно, щипка захар. Те си нямат. А когато човек все моли, все на вратата на друг стои, не е ли тежко на душата му?
Аз слушах, а в душата ми се зараждаше нещо ново, непознато. Думите на майка ми се просмукваха като дъждовни капки в суха земя. Тя продължи:
– Та, аз затуй понякога и аз искам от тях. Малко сол, малко оцет, игла за шиене... – майка ми замълча и ме погледна отново. – Да почувстват, че и ние се нуждаем от тях. Че не сме някакви господари, които само дават. По този начин, когато дойдат друг път да поискат нещо, няма да се срамуват. Ще знаят, че и ние сме като тях – хора с нужди, хора обикновени.
Нещо се размърда в сърцето ми. Майка ми, тази обикновена жена, криеше в себе си мъдрост, която трудно се намира. Защото тя знаеше, че в този свят не е важно само да имаш, а да можеш да споделиш. И не просто да дадеш, а да го направиш тъй, че другият да не се почувства по-малък или унизен. Защото бедността не е само в липсата на пари, а в унижението от това да молиш.
Майка ми, с тази своя мъничка хитрост, намираше начин да покаже на съседите, че всички ние сме свързани с невидими нишки. Че не е срамно да поискаш, както не е срамно и да дадеш. Че дори и в най-дребните неща, като солта, се крие голямото богатство на човещината.
Оттогава започнах да гледам с други очи на хората около нас. Съседката, която изглеждаше прегърбена и слаба, вече не беше просто нуждаеща се жена. Тя беше част от този наш свят, където всеки дава и всеки взема, където връзките между хората са като тези на тъканта – една нишка, ако липсва, цялата тъкан се разплита.
Минаха години. Животът отнесе и майка ми, и съседката. Но чашката със сол остана в спомените ми – малка и обикновена, но изпълнена с голям смисъл. Солта, която майка ми искаше, беше не просто подправка за храната, а подправка за душите. Тя беше връзката, мостът между нас и другите, знакът, че сме нужни един на друг.
И днес, когато срещна някой, който моли за нещо, си спомням за този урок. Защото солта на комшулука е нещо повече от вкус. Тя е човещината, без която животът е безвкусен и пуст.
