Живеем в епоха на абсурд, свят, в който реалностите на живота се изместват от красиви, празни балони на безгрижност. Зрялостта е като древен мит, от който всички бягат, защото идеята за отговорност тежи като камък.
Днес не искаме да пораснем — просто искаме да съществуваме, да се излегнем в топлото си гнездо и да избегнем трудните решения.
Едно поколение от 40-годишни "деца" носи костюмите на възрастни хора, но вътре са крехки като деца в детска градина. Много от нас просто отказват да приемат зрялостта и я виждат като болест, която трябва да избегнат на всяка цена.
Всички искаме животът да е лесен. Една сладка игра, където можеш да скачаш от сцена на сцена, без да ти се налага да поемаш какъвто и да било риск.
Трудът и усилията, които бяха добродетели на нашите родители, сега са се превърнали в отвратителни отломки на един минал свят.
Защо да се стараеш да станеш по-добър, когато можеш просто да избягаш в комфорта на собствения си малък свят, изграден от социални мрежи и леснодостъпни удоволствия?
Поколението на вечните деца - свят без ангажименти
Имаше време, когато хората на 40 имаха приоритети. Работа, дом, семейство, обществен дълг.
Сега този модел е на изчезване.
Днешните 40-годишни изглеждат като възрастни, но само отвън. Всичко, което изисква усилие, изглежда плашещо.
Заобиколени от технологии, можем да избегнем всеки реален ангажимент. Имаме устройства, които ни казват как да живеем, кои филтри да ползваме, как да оформим своите виртуални маски.
Вече можем да предоставим тази власт на AI и отново да избягаме от собствения си живот. Така дори не е нужно да четем инструкциите на софтуера за генериране на фалшивата ни реалност, в която сме рок звезди.
Ако нещо не стане както трябва скоро ще започнем да удряме телефона или компютъра с паве, защото нямаме никаква шибана представа как функционира подобна високосложна техника – това е толкова ретроградна, времеемко и Не-тренди.
Технологиите ни дават фалшивото усещане, че сме независими, когато всъщност сме просто поредната връзка в мрежата на зависимостта.
Смартфоните ни предлагат мигновено удовлетворение, но не и смисъл. Социалните мрежи ни дават илюзията, че сме значими, но само докато някой лайкне поредния ни пост. Това е поколението на вечните деца, които избират забавление пред растеж и избягване пред поемане на риск.
Какъв е смисълът на целите, ако те изискват усилие? Къде е стимулът за развитие, ако можем просто да се забавляваме?
Синдромът на Питър Пан продължава да бичува света отнемайки му ключови перспективи в развитието и правейки ни все по-демоде като хора.
Геймингът, инфлуенсърството и социалните балони
Животът за мнозина се е превърнал в гейминг — но не като игра, която играеш на моменти, а като цялостна философия на съществуването.
Във виртуалния свят няма загуби, няма болка. Няма нужда да се сблъскваш с реални последици, когато винаги можеш да натиснеш „рестарт“.
Всички са победители, като в онова немско училище, където е забранено мачовете между класовете да завърваш с нещо друго, освен с равен резултат, за да не депресира децата загубата.
Реалният свят е груб и студен — там героите умират, грешките болят, а победите са трудни и не винаги заслужени.
Ние просто не искаме да бъдем истински герои — твърде е трудно. Искаме да сме комикс герои – това е някак по-добре структуриран свят, в който доброто винаги побеждава, нали? Поне накрая получаваме късче ретро Холивуд.
Лесно е да изберем удобството на виртуалния свят и да се преструваме, че сме нещо повече.
Инфлуенсърството е върхът на това инфантилно търсене на внимание. Не е достатъчно да си инфантилен — трябва и да си видим.
Съвременният инфлуенсър е като чудовище, което се храни с вниманието на другите, обвито в своята празна значимост.
Те искат да са щастливи, да са свободни, но това е свобода, която носи само болка, както го описва Бегбеде в „9,99“. Постоянната нужда от лайкове и одобрение е най-добрият символ на нашето време — символ на хората, които живеят не заради вътрешната радост, а заради илюзорното признание.
Социалните балони, които създаваме около себе си, допълнително ни изолират от различните мнения и ни карат да вярваме, че сме прави, че сме единствените носители на „истината“.
Тези дигитални балони създават уютен, но лъжлив свят, в който различното мнение е заплаха, която трябва да бъде елиминирана.
За да не си разваляме комфорта, блокираме всички, които не мислят като нас, а това води до поляризация, в която започваме да водим дигитални световни войни.
Вместо да приемаме различното и да се учим от него, ние се затваряме в своите тесни граници и се утвърждаваме като „прави“ в една виртуална война на идеи, която никога не води до нищо градивно.
Вместо да кажем както Джордън Питърсън, че жена ни може да има различно мнение, защото е различен човек, ние се развеждаме, защото не можем да търпим свят, в който ние не сме Слънцето или поне равни на него по значение, мнение и чувства.
Новата хипи култура - отказ от дълг и отговорност
Търсенето на удобство и отказът от поемане на дълг доведе до нов вид хипи култура — но без мир и любов, без идеалите на предшествениците. Днешното поколение е открило „No kids policy“, отказ от деца, защото децата изискват грижа и саможертва.
Свободата вече не е начин на живот, а просто отказ да поемеш отговорност за каквото и да било.
Защо да носиш дълг към друго човешко същество, когато можеш просто да се фокусираш върху себе си? Или да си купиш чанта-куче…
Тази нова форма на свобода е лишена от дълбочина. Тя е празна и повърхностна, просто маска, която скрива истинското лице на човека. Истинската свобода не е отказът от ангажименти, а способността да поемеш своите задължения и да ги реализираш успешно и достойно, давайки пример на другите хора и дори собствените си деца.
Това включва и идеята за един объркан аскетизъм — не просто лишения, а лишения със смисъл. Лишения, които носят развитие, които карат човек да се срещне със себе си и да порасне.
Вместо това, днес избираме да отлагаме важните решения, да чакаме „подходящия момент“, който никога не идва. Брак, деца, бизнес и т.н.
И когато времето най-накрая изтече, се оказва, че не сме живели истински, защото цял живот не сме намерили куража да скочим в дълбокото.
Air guitar състезания и настолните игри
Един от най-смешните, но и тъжни символи на нашето време са състезанията по air guitar — възрастни хора, които имитират свирене на въображаеми китари пред въображаеми публикации.
Тази игра на илюзия е всичко, което модерният инфантил иска: аплодисменти без истински труд, слава без постижения. Air guitar е перфектната метафора за този свят, в който предпочитаме да имитираме успех, вместо да положим усилие.
Настолните игри също се превръщат в средство за бягство от реалността. Те предлагат безопасна симулация на успех и постигнати цели, но без никакъв риск. Когато истинският живот стане твърде плашещ и труден, настолните игри се явяват като безопасно убежище, където можеш да бъдеш „успешен“, без да се сблъскваш с истинските предизвикателства. Обърнете внимание, че това са просто игри. Помните ли майка си и баща си да играят толкова време на настолни игри например? Те нямаха този времево-организационен лукс, защото животът беше техният терен за игра, а залозите бяха истински, както и загубите.
А какво ще кажете за хората, които яздят коне-играчки, прескачат препятствия и дори искат Hobby Horsing-a да стане олимпийски спорт? Но не смея да обеля дума за Олимпиадата, защото като нищо след френското фиаско през 2024, то през 2028-ма може да видим и подобни меко казано „неортодоксални игрови предизвикателства“ (сякаш гаварата с откриването и насилието над жени ни бяха малко).
Искам да уча, за това не работя - учението като бягство от отговорност
Колко често чуваме тези думи: „Искам да уча, за това не работя.“ Учението е удобно, защото не изисква да се доказваш, не изисква да поемаш риск, а просто гниеш за сметка на мама и тате, докато не дойде равносметката какво си свършил веднъж на няколко месеца.
Работата означава да се изправиш пред реалността, да вложиш усилия и да носиш отговорност. Да, онази гадната, неприятната, дето е извън комфортната зона на бащиното огнище. Същата, която ви прави зрели хора, а не деца.
Много хора избират да останат ученици завинаги — винаги учещи, но никога не готови да приложат наученото. Още повече от тези хора имат свръхвисоки очаквания, защото са израснали с мисълта „Мама ми каза, че съм умна и заслужавам повече".
Тези нереалистични оценки създават илюзия за величие, без подкрепа в реални умения. И така, те идват на интервюта за работа и казват какво искат да правят, а не какво могат да правят. Нима бизнесът трябва да замества училищата и университетите, които са субсидирани с нашите данъци?
Учението трябва да бъде път към развитие, но когато се превръща в бягство от реалността, то губи смисъл. Университетът става убежище, където можем да се скрием от реалните изисквания на живота. Така продължаваме да „учим“, без да поемаме риска да се сблъскаме с неуспеха или с необходимостта да се докажем.
Вечната грижа на мама и инфантилната зависимост
Докато инфантилът играе своите игри, мама е там, за да се грижи за всичко останало. Нека не забравяме, че в началото на този еволюционен парадокс бе БГмама, която днес се премести в групите във FB, където денонощно можете да откриете публикации за цвета на акото или дали този пречиствател на въздух е одобрен от Грета Тумберг.
Тате носи, мама меси и осигурява образованието, колата, апартамента — всичко, което е необходимо, за да избегнем самостоятелността. На всяка цена!
Зависимостта от родителите остава неизменна и ни пречи да се развием като истински зрели индивиди. Невероятно проникновена идея, нали? Минавала ли ви е през главата някога? Ако не? Крайно време е!
Идеята за „мамино детенце“, позната не само от едноименната книга на Каравелов, а като събирателен образ за социалния приност на цяло поколение е олицетворение на този проблем.
Мама винаги ще бъде там, за да помогне — дори да ни купи булка, апартамент, кола и нов смартфон (98% от мамините синчета използват iPhone, защото мама няма да си прости иначе, ако лиши златцето от фенси играчка, за да гледа порно на нея), а защо не и да помогне в първата брачна нощ, ако трябва.
Сарказмът тук е неизбежен, защото в какъв момент изобщо можем да се наречем независими, ако мама все още управлява живота ни? Нужно ли е да сме гледали епизоди от Ергена, за да разберем, че никой не харесва мамини синчета?
Мама и татко са винаги готови да се намесят, да решат проблемите ни, да премахнат всички препятствия по пътя. Така никога не се научаваме да бъдем независими, да носим своята отговорност. Истинската зрялост изисква усилие, смелост, топки ако щете, но наградата е удовлетворението, което носи чувството на независимост.
Инфантилни политици за инфантилен електорат
Политиците на нашето време са продукт на същата инфантилна култура. Те приличат повече на инфлуенсъри, отколкото на държавници — жадни за внимание, но не и за отговорност.
Всички говорят за тази „отговорност“, но тя е като британско НЛО през лятото – всички говорят за него, никой не го е виждал (б.а. сигналите за НЛО във Великобритания са най-много през лятото и тъй като медиите нямат достатъчно новини ги отразяват с по-висок интензитет през почивния сезон).
Те ни обещават промяна, но зад техните обещания няма истински намерения, няма смелост.
Те са продукт на поколение, което никога не порасна, което иска само признание, но не и тежестта на истинския дълг.
Не аз казвам, че днес нямаме лидери. Почти всички го казват. А няма лидери, защото лидерът може да носи отговорност, а детето – не.
Избори след избори, избори до дупка, защото децата се чудят кой да ги краде, вместо да разберат, че оправията идва от ценностите, разказани в приказката за Неволята, а не от имането, паднало от небето или някой „оправяч“, пък бил той мама и тате.
Политиката се превърна в сцена, на която актьорите играят роли, създават илюзии, но реалните проблеми остават нерешени. Липсва истинска визия, липсва желание за поемане на отговорност. Инфантилната политика е просто поредната игра, където всичко е заради лайковете и аплодисментите, но не и заради истинската промяна.
Нима чухте нещо за демография? Нима чухте нещо за икономика? Нима дори сте отваряли предизборна политическа програма на партия? Няма и смисъл – те ги копират и сменят датата. За друго – просто няма смисъл – вие чувствате, не мислите и за това не четете – знанието не може да промени мисленето на радикален фунаменталист от ИДИЛ, нали?
Политическите дебати често приличат на детски караници в училищния двор, където всеки се опитва да впечатли останалите със своите реплики, но никой не поема истинския риск да направи нещо съществено.
Вместо да се справят с проблемите, политиците предпочитат да създават нови врагове и да играят на „кой е по-важен“. Този инфантилен подход не само пречи на развитието на държавата, но и на самото общество, което започва да вижда политиката като поредната безполезна игра. Справка ли искате – вижте изборната активност. Гласуват „децата“ и ядрата – другите вдигнахме ръце, защото ни омръзна да гледаме лъжи, докато първите две групи казват, че Слънцето изгрява от Запад.
Все повече хора се опитват да изберат най-малкото зло, вместо да разберат, че промяната не идва от горе, а отдолу. Тя започва с всеки един от нас и с желанието да бъдем активни граждани, а не просто зрители.
Съжалявам мили деца, но да гласуваш не те прави активен гражданин. Активен си, когато имаш мнение, а не когато просто участваш с приятелите си, за да тролиш други хора с идеологическа панацея, решаваща всеки проблем на света.
Оправията не идва от обещанията на поредния кандидат, който твърди, че знае как да ни направи по-богати и по-щастливи, а от приемането на отговорността за собствения ни живот.
Неволята ни учи, че никой няма да ни помогне, ако сами не си помогнем — тази истина трябва да бъде разбрана и приета, за да можем да излезем от цикъла на безкрайни избори и безкрайни надежди, които не водят до нищо конкретно.
Не мога да ви кажа рецепта – не съм активист, но поне мога да отхвърля такава – това, което правите досега, защото то очевидно не дава никакъв положителен, а по-скоро дава пореден унищожителен резутлат.
Политическата сцена днес е препълнена с лица, които обещават, но никога не действат. Това е свят на обещания без покритие и надежди, които никога не се реализират. Не е случайна и репликата „никой не може да ти даде, това, което аз мога да ти обещая“ – защото е публична тайна, че политиците лъжат електората си като дърти циганки. Странно как някой им вярва след толкова обективни, измерими и видими доказателства в обратната теза.
Докато очакваме някой друг да оправи проблемите ни, ние всъщност предаваме собствената си отговорност и оставаме закотвени в инфантилния цикъл на зависимост от чужди решения.
Ще ставаме ли или направо да се заровим в калта
Може би е време да се събудим и да разберем, че животът не е игра. Но само може би…
Той е реалност, която изисква зрялост, която изисква да поемем отговорност. Зрелостта не е бреме, а възможност да създадем нещо истинско, нещо, което да остави следа.
Ако продължаваме да се крием зад маските на другите, рискуваме да пропуснем всичко, което животът може да ни предложи.
Истинската свобода идва с поемането на отговорност, с желанието да бъдем повече от зрители на собствения си живот.
Време е да се изправим, да приемем отговорността и да живеем истински. Дори понякога да не ни харесва, това е усещането да бъдеш жив.
Време е да разберем, че зрелостта не е краят на свободата, а нейното истинско начало.
Ако не се събудим сега, ще останем завинаги в състояние на инфантилна илюзия — без смисъл, без бъдеще.
