Понеделник – нова седмица, нови надежди

След два дни ще се навършат два месеца от началото на извънредното положение в България. През това време се изписаха много неща за това какво да правим вкъщи, какво да не правим навън.

Отвикнахме да общуваме с хора в жив контакт, излизаме навън неспокойни и наред с ключове, смартфон и портфейл, личните предпазни средства (маска и дезинфектант на алкохолна основа) приеха статут на задължително присъстващи в нашия арсенал. Е, докога ще продължи това неспокойствие?

Ще се научим ли отново да излизаме спокойно и да отидем на театър и кино, например, където ще сме в компания на непознати в пълен с хора салон?

Ще докосваме ли всякакви повърхности в превозните средства на масовия градски транспорт също толкова безстрашно, колкото го правихме преди?

За жалост, тъкмо започнахме да свикваме с извънредното положение, работата в домашни условия, както и с къщния дрескод.

Започнахме да водим видео конферентни оперативки, облечени с риза, боксерки и домашни чехли.

Ще ни липсва ли това, или с нетърпение чакаме всичко да си дойде на мястото? В последно време си говоря с най-различни хора и чувам разнообразни мнения по въпроса.

Тази тема съм я подготвил отдавна, но днес, в понеделник – първият ден от седмицата, в която извънредното положение приключва, си помислих, че е крайно време да напиша нещо по въпроса.

Ще разгледаме заедно с вас какво чух от всички хора, с които говорих по темата „Ще ми липсва ли нещо от извънредното положение?“.

Ето какви мнения витаят

„Хора, ще ми липсва карантината. Свикнах да съм си в родния град, при нашите. Те ще ми липсват, аз ще им липсвам. Криво ми е, трудно ще свикна отново в София след тези два месеца пауза – искам си вкъщи.“

„Ооо, нямам търпение да отворят игрищата за футбол, искам да отворят вратите си дискотеките и нощните клубове.

Искам да блъскам във фитнеса, искам да хапвам в ресторанти на спокойствие, без да ме е страх от някакъв си глупав вирус.“

„Знаете ли какво? Смесено ми е в момента. Хем ще ми липсва това да имам повече време за себе си и за вкъщи, хем ми се иска да се върна в офиса, при колегите.

Да отида с приятели на кафе, без да носим маски и да ни е страх да се прегърнем за „Здравей!“ и „Довиждане!“.“

Дадох по един пример за всяка гледна точка, която може да съществува по темата. След кратко сравнение, това бяха трите коментара, които най-пълно събираха в себе си останалите.

За новата седмица и ще се случи ли нещо значимо през нея

От край време в цивилизования свят, хората гледат на първия работен ден от седмицата като на възможност.

Е, след като казахме, че тази седмица приключва извънредното положение, имаме ли право да гледаме към бъдещето, правейки си планове за него?

Със сигурност, планове за някакви сериозни пътувания, присъствие на грандиозни карнавали, поемане на път към дадена лятна дестинация, където да пием коктейли и да се разхождаме по шорти и шапка на плажа, едва ли граничат с реалността.

Дори напротив, шансът е минимален, но все пак можем ли да си позволим да мислим за такива неща?

Новата седмица едва ли ще ви дари с куража да си закупите билети и да резервирате стая в хотел, но може да ви дари с надеждата, че след месец бихме могли отново да мислим без граници.

Засега ни остава да поработим и да поспестим известна сума пари, за да осъществим дори и минимална лятна ваканция някъде по света.

Новите надежди и има ли резон за тях

Дали е лошо да имаме надежда, че всичко това ще се оправи и целият този Ад един ден ще приключи веднъж за винаги?

Дали граничи с детската наивност това смело да мечтаем, смело да гледаме напред в бъдещето, където отново правим всичко онова, което само преди няколко месеца не можехме да си представим, че ще ни бъде отнето?

Коронавирусът не ни удари изведнъж. Дойде постепенно.

Отне му няколко месеца (от декември до март) докато пристигне и се настани трайно в Европа и по-специално в България. Вярно е, че след като веднъж се установи тук, той не спира до ден днешен да върши пакости.

Но докога?

Докога опасната болест ще продължава да разтуря всякаква доза нормалност в живота ни? Докога ние ще сме потърпевши от вируса и сами ли си го правим толкова зле?

Тук ми хрумва да представя надеждата като лекарство срещу коронавирус. Ефикасно ли е да се лекуваме само с надежда?

Ако трябва да се отпуснем в разсъждения още от понеделник, то лесно бихме стигнали до заключението, че е нелепо да приемем схващането, че едната пуста надежда ще ни спаси. Къде беше тя, когато масово умираха хора в най-засегнатите държави?

Сега точно от вяра ли имаме нужда?

Ако питате някой човек, който се намира на борсата след масовите съкращения заради пандемията, ще видите, че всъщност вярата в него е тотално изчезнала.

Да, с право се е изпарила от тези хора и никой не ги вини за това, че губят част от вярата си.