Имало е време, когато приятелството се случваше толкова лесно. Един чин в училище, обща тайна, безкрайни разговори до късно вечер и обещания, че ще бъдем заедно завинаги. Не ни трябваха специални поводи, свободни уикенди или уговорки седмици предварително. Просто имахме нужда един от друг, и това беше достатъчно.
А после пораснахме. И неусетно животът започна да отдалечава хората, които някога сме смятали за незаменими. Работата стана по-важна, семейството поиска своето време, отговорностите се увеличиха, а спонтанните срещи се превърнаха в съобщения от типа „Трябва да се видим някой ден“.- Да бе, всички знаем, че това няма да се случи.
Друг път се оказваме в една стая с човек, когото познаваме от години, и изведнъж осъзнаваме, че вече нямаме какво да си кажем. А понякога приятелствата не приключват с караница или предателство - просто затихват, докато един ден не забележим колко дълго не сме се чували.
Може би порастването ни учи да бъдем по-внимателни в избора на хората около нас. Вече не търсим просто компания за кафе или някого, с когото да споделим забавна история, а разбиране, искреност, доверие, и онова рядко, но гъделичкащо усещане, че можем да бъдем себе си, без да се обясняваме и без да се страхуваме, че ще бъдем съдени.
Цитирам част от песен на група Фактор, отнасяща се съвсем точно към днешната тема за разговор: „Нямаме време, време дори/ да се погледнем честно в очи/ и да си кажем: „Ей, как така, нали живеем врата до врата?“ “
А сега да я разсъблечем на дребни частици и да проникнем в дълбочината ѝ отвъд празните обещания и реплики, подхвърлени чисто и просто, от куртоазия.
Ужасът да пораснем
Това е страхът на всяко дете, прегърнало мечтателния свят на Питър Пан и неговите приключения.
С възрастта приоритетите ни се променят. Появяват се професионални ангажименти, партньорства, деца, грижи за родители, финансови отговорности и ежедневни задачи, които изискват време и енергия. Свободните часове намаляват, а спонтанността, която някога е поддържала приятелствата ни, постепенно отстъпва място на предварителните уговорки.
Променяме се и като личности. Нещата, които са ни свързвали на двадесет години, може вече да не са толкова важни за нас на четиридесет. Развиваме различни интереси, изграждаме собствени ценности и започваме да гледаме на света по нов начин, а понякога установяваме, че вече нямаме много общо с хора, които някога са били централна част от живота ни.
Но тук не търсим вината нито в себе си, нито в никого, защото няма виновни физически лица, а само едни отдалечени и все по-студени пътища.
Защо е все по-трудно
Когато сме деца или студенти, животът ни поставя редом до много хора – виждаме едни и същи лица всеки ден, споделяме обща среда и имаме естествени поводи за разговор. Така близостта се изгражда постепенно, често без дори да полагаме съзнателни усилия.
Но с натрупването на житейски опит научаваме, че не всеки човек заслужава доверието ни, защото преживените разочарования могат да ни направят по-внимателни, а понякога и прекалено затворени…Тъжно, но абсолютен факт.
Започваме да анализираме всяка дума, да се питаме дали не сме досадни, дали другият наистина има интерес към нас, и дали си струва да направим първата крачка. Имаме парадокс: Искаме близост, но се страхуваме от собствената си уязвимост, която се изисква от сприятеляването.
Има и още нещо. Като възрастни често очакваме приятелството да се случи естествено, както някога. Забравяме, че то се нуждае от същите неща като всяка друга важна връзка - време, внимание, инициатива и постоянство.
Да си позволим да си харесаме някого е само една много бебешка крачка – истинският развой към успех е да си създадем възможността да го допуснем и опознаем.
Това, което приключи без „Сбогом!“
Няма последен разговор, в който да си кажем какво ни тежи, няма обяснение защо нещата са се променили, нито ясно определен момент, в който да разберем, че приятелството ни е приключило. Има само едно постепенно отдалечаване, което в началото изглежда временно, после се превръща в навик, а накрая оставя след себе си тишина, с която не знаем какво да правим.
В началото всичко изглежда съвсем обикновено и дори напълно разбираемо. Единият е зает с работа, другият има семейни ангажименти, някой преминава през труден период, а срещата, която отдавна обещаваме да организираме, отново се отлага за по-подходящ момент.
Казваме си, че няма нищо страшно, защото приятелството ни е достатъчно стабилно, за да издържи на няколко седмици или месеца без разговори, и вярваме, че когато ежедневието се успокои, ще намерим време един за друг така, както сме го правили винаги.
Само че понякога този по-спокоен период не настъпва, а когато най-сетне се сетим да потърсим другия човек, вече не знаем откъде да започнем и как да преодолеем дистанцията, която неусетно се е настанила между нас.
Една от причините подобни раздели да бъдат толкова трудни е, че невинаги има конкретен виновник, върху когото да насочим разочарованието си. Не сме били непременно предадени, не сме си казали нещо непростимо и може дори да продължаваме да изпитваме обич и уважение към човека, с когото постепенно сме изгубили връзка.
