Понякога най-трудното нещо не е да бъдеш различен, а да понесеш мисълта, че някой може да не те хареса заради това. Да имаш мнение, което не съвпада с общоприетото. Да избереш път, който другите не разбират.
Да харесваш неща, които не се вписват в очакванията им. Или просто да бъдеш себе си, без да се опитваш да изглеждаш като всички останали. И точно когато усетим, че нашата истинска същност може да ни направи уязвими, започваме тихо да се променяме, не защото сме открили нещо ново за себе си, а защото се страхуваме да не изгубим одобрението на другите.
Първо премълчаваме мнението си. После прикриваме предпочитанията си, омаловажаваме мечтите си или се отказваме от избори, които биха предизвикали неодобрение. Научаваме се да се вписваме толкова добре, че понякога забравяме как изглеждаме, когато не се стараем да бъдем приети.
Усмихваме се, когато не сме съгласни. Казваме „няма значение“, когато всъщност има. Избираме сигурността на познатото пред несигурността на това да покажем кои сме в действителност.
И всичко това може да се случва толкова постепенно, че дори да не забележим момента, в който чуждите очаквания започват да звучат по-силно от собствения ни вътрешен глас. Понякога страхът се крие зад привидно разумни решения, зад желанието да не създаваме проблеми, да не разочароваме никого, да не привличаме излишно внимание.
Но когато твърде дълго се съобразяваме с това какви трябва да бъдем, започваме да забравяме какви всъщност искаме да бъдем. Говорим за един масов социален проблем, който чупи криле, смазва амбиции за бъдеще и индивидуалности с много потенциал. Останете още малко с нас.
Страхът да не бъдем като другите
Още от ранна възраст научаваме, че принадлежността носи сигурност. Искаме да бъдем част от групата, да имаме приятели, да бъдем харесвани и да усещаме, че сме приети.
В детството това може да означава да играем игрите, които избират останалите, да носим дрехи, които са модерни, или да се държим по начин, който няма да предизвика подигравки. По-късно същият механизъм продължава да действа, макар и в по-различни форми.
Като възрастни може да се притесняваме, че колегите ни ще ни сметнат за неамбициозни, ако не искаме да работим до късно. Че близките ни ще ни осъдят, ако изберем различен начин на живот.
Че приятелите ни ще се отдалечат, ако вече не споделяме същите интереси или убеждения. Понякога дори се страхуваме да признаем пред себе си, че искаме нещо различно от онова, което сме планирали или което другите очакват от нас.
В основата на този страх често стои не самото различие, а възможните последици от него. Не се боим непременно да бъдем себе си, а от това какво може да ни струва. Дали ще бъдем отхвърлени? Дали ще разочароваме някого? Дали ще останем сами? Дали ще продължат да ни обичат, ако престанем да отговаряме на очакванията им?
Тези въпроси могат да се превърнат в невидими ограничения. Започваме да преценяваме всяка своя дума, реакция и решение през погледа на другите. Вместо да се питаме „Това правилно ли е за мен?“, се питаме „Как ще изглеждам в очите им?“.
Нуждата да бъдем приети
Това е естествена човешка потребност. Ние сме социални същества и връзките ни с другите имат значение за усещането ни за сигурност, принадлежност и емоционално благополучие.
Проблемът не е в това, че искаме да бъдем харесвани, а в моментите, когато започваме да поставяме чуждото одобрение над собствените си ценности и потребности. Когато често получаваме признание заради това, че сме послушни, удобни, успешни или винаги готови да помогнем, може неусетно да свържем любовта с определено поведение.
Започваме да вярваме, че трябва да отговаряме на дадени условия, за да заслужаваме приемане.
Цената на това, да бъдем удобни
На пръв поглед приспособяването изглежда като начин да избегнем конфликтите. Ако не изразяваме несъгласие, няма да спорим. Ако не отказваме, няма да разочароваме. Ако следваме очакванията, няма да се налага да обясняваме защо сме избрали нещо различно.
Потиснатото несъгласие може да се превърне в раздразнение. Постоянното съобразяване - в изтощение. Невъзможността да поставяме граници - в усещане, че другите вземат решения вместо нас.
А когато твърде дълго пренебрегваме собствените си потребности, е възможно да започнем да изпитваме неудовлетворение, което трудно можем да обясним дори пред себе си. Понякога се ядосваме на хората, че не се съобразяват с нас, без да осъзнаваме, че никога не сме им показали ясно какво ни е необходимо.
Очакваме да разберат, че сме уморени, че не искаме да се съгласим, че имаме нужда от пространство. Но ако винаги сме казвали „да“, околните може изобщо да не знаят колко трудно ни е да го правим.
Това не означава, че сме виновни за всяко неразбиране или че другите винаги се отнасят правилно към нас. Означава, че нашите граници и потребности имат нужда да бъдат изразявани, за да могат да бъдат разпознати.
Най-голямата цена обаче може да бъде усещането, че живеем живот, който изглежда правилен отвън, но не ни носи удовлетворение отвътре. Имаме одобрението на другите, но не и спокойствието, че сме направили собствен избор.
